Смъртта е занимание самотно

Пристъпих към отворената врата и влязох в една пуста къща. Далеч в дъното на един коридор забелязах дребна фигурка да притичва из кухнята и да приготвя напитки. Девойка в дрехи на прислужница. Помаха ми и изчезна.

Озовах се във всекидневна, претъпкана с менажерия от всевъзможни по големина възглавници — от померанска порода до огромен дог. Наместих се върху най-голямата и потънах в нея, тъй като духът ми униваше в мен.

Прислужницата притича, остави табла с две пълни чаши и изхвърча навън, преди да я огледам (стаята се осветяваше от свещи). През рамо ми подвикна „Пийте!“ с нещо като френски акцент.

Беше студено бяло вино, хубаво вино, и точно от това се нуждаех. Настинката ми се бе задълбочила. Кихах, смърках и пак кихах без край.

През годината 2078 изкопали някаква древна гробница, или нещо, което сметнали за гробница, на калифорнийския бряг, където, разказвало преданието, навремето царували царици и царе, а после изчезнали като отлив по плитчина. Някои били погребани с колесниците си, тъй се разправяло. Други — със знаците на тяхното властолюбие и блясък. От трети останали само изображенията, съхранени в чудновати железни кутии, и тези изображения, като се поставяли пред светлина и се превъртали, приказвали на разни езици и играели черно-бял театър на сенките върху голи тапетни стени.

Една от гробниците била на някаква царица — в това подземие нямало ни прашинка, нито покъщнина, само възглавници в средата на помещението, а покрай стените, полица над полица, чак до тавана, купчина връз купчина, пак до тавана, имало железни кутии, надписани с различните животи на тази царица, които тя била живяла, ала ни един от тях наистина, а само на ужким. Били консервирани и пленени блянове. Контейнери, от които се чували виковете на джинове и в които принцесите се укривали от убийствената действителност и се съхранявали за вечността.

Адресът на гробницата бил „Спийдуей“ 27, Оушън Фрънт, град Венеция, щат Калифорния, в една година, потънала в забвение под пясъците и водата. Името на царицата с нейните филми от пода до тавана било Ратиган.

А сега аз бях там, чаках и размишлявах.

Дано не е като жената с канарчетата. Дано не е мумия е посипани с прахоляк очи.

Спрях да си я представям.

Втората египетска царица се беше появила. Но тази поява не беше тържествена, тя не носеше дълга вечерна рокля от сребърно ламе, нито елегантна дреха с шал, дори не и модерни памучни панталони.

Усетих я застанала на отсрещната врата, преди да се е обадила — и знаете ли каква беше? Жена, висока около метър и петдесет, в черен бански костюм с невероятно изпечено от слънце тяло — цялата, освен лицето, което явно е предпазвала, защото беше бяло като мляко. Коса подстригана късо, на цвят прошарено русо-кестенява и разрошена, сякаш бе прекарала гребена веднъж, колкото да я пооправи. Тялото беше тънко, стегнато и подвижно, а сухожилията на краката й бяха цели-целенички. Притича през стаята пъргава и босонога и застана над мен с искрящи очи.