Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
На първите етажи помещенията са с по-нисък таван, там, където стените са рухнали, личи, че са сводести: сградата е като в разрез. Сигурно там са живеели стражите и прислугата. Горе са били залите, високи, с гипсови украшения, с ниши за съдовете. Ето и камина. Сигурно има и тайни стълбища, разбира се, вити. Добре, ще обиколим поне залите за приеми, където са ставали пиршествата, макар че там нямаше друго, освен продънени стени, паяжини, влага и прах.
Едва след това наведох поглед и спрях очи на двора. И добре сторих, защото иначе щеше да се наложи да си бърша обувките.
Зрелището беше отчайващо.
Винаги съм се възмущавал от безобразното отношение към старите сгради. Кой знае защо, някои много обичат да настаняват свинарници в старинните имения, макар че те са най-подходящи за клубове, родилни домове, болници, стадиони, спортни площадки. Зеленина, сенчести дървета, кислород. Но такива сгради се строят обикновено из пущинаците, заобиколени от тънките пръчки на нови насаждения.
Съсипаха костьола във Варонча — а какъв клуб би станал той, какъв парк има около него с двестагодишни алеи! Великолепното, ослепително, разкошно бароко на костьола в Шчорси. Какъв музей би станало от него (а селският музей е наблизо в тясно помещение)!
Намират оправдание в думите на една личност, която заяви, че трябва да се строи ново, а „руините“ (хубави „руини“, дебели по метър и половина) да се разчистват, макар че понякога тези „руини“ много по-лесно могат да се ремонтират и приспособят, отколкото да се строи нещо ново. Усилията и парите могат да бъдат насочени към нещо друго.
Право си е, тази личност е била голямо магаре, също и тези, които се оправдават с това. Аз съм свикнал вече да приемам тези неща сравнително спокойно.
Но тук дори се втрещих. Дворът буквално бе затрупан с различни негодни вещи и боклук.
Точно пред себе си, между първата и втората кула отдясно, съзрях тълпа. На едно място оградната стена бе съборена почти до земята на ширина приблизително три метра, а наблизо, на височина четири метра, неколцина младежи въртяха лостове, рушаха зидарията: очевидно искаха да разширят отвора.
Помислих си, че усилията им са напразни, че дори масивната метална топка за разрушаване едва ли би помогнала и че отворът е бил направен не от хората, а от времето.
Централно място заемаше група хора. Един от тях бе със син костюм и с лице на човек, свикнал да се подчинява и да заповядва, лицето му бе волево и твърдо, грубо издялано. На вид приличаше на председател на колхоз. Бе прехвърлил петдесетте и изглеждаше як като бик. Само ироничната гънка в края на устните смекчаваше малко израза му. Не ми хареса само, че носеше перчемче също като на фюрера. От онова време хич не понасям такива прически.
До него с чанта в ръка стоеше някакъв мъж, среден на ръст, също над петдесетте, но съвсем друг на вид. Лицето му бе широко, набраздено от дребни бръчици. На него се открояваха тъмни, внимателни очи. Черната му коса бе късо подстригана, ушите му бяха големи като на Буда. От трийсет и няколко метра лъхаше на ракия и сигурно затова лицето му изглеждаше добродушно.
Още един привлече вниманието ми. Той седеше встрани на тревата, на склона, бе едър, висок над два метра, с широко лице, изключително интелигентно, направо да го сложиш на професорската катедра, но изглеждаше някак тревожно и диво, не като у обикновените хора.
Бедното му облекло показваше, че не е професор: бе с риза от домашно платно, разтворена на гърдите, с черни платнени панталони, напъхани в стари ботуши.
Този човек носеше каскета си с козирката назад (по-късно узнах, че това му е навик, а не минутен каприз) и около него се въртяха двайсетина кучета от всякакъв род и вид и без признаци на добра порода.
— Тук ли са сутерените, а? — дочуваха се гласове.
— Тук навред има сутерени. Да не пропадне някой.
— Няма. За векове са строили. Удряйте, момчета!
И тогава почувствувах, че нещо се промени. Към групата на разрушителите се приближаваха двама души, сподирени от върволица от двайсетина деца.
Отпред крачеше слабичък нисък мъж с много спретнат чер костюм, с бяла риза и черна връзка. Имаше лице на селски интелигент. През очилата се виждаха умните му разсъдливи очи. Косата му бе доста побеляла по слепоочията.
Другият бе едър, плещест и много приличаше на някакъв американски каубой от филмите за Дивия Запад. Бе със сламеноруси коси. Лицето му, загоряло на слънцето и изпръхнало от вятъра.