Чест

Берзо изгълта каквото беше останало от чая и премлясна, мърморейки.

— И дума да не става. Това е окончателното ми решение.

Когато двамата с кмета излязоха в градината, Адем вдигна ръце и му кресна:

— Какво става тук? Дължиш ми обяснение. Какво криеш от мен?

Кметът извади кесията с тютюн и се зае да свива цигара.

— Преди една година трябваше да се омъжи по-голямата сестра на Джамила — Камиле. Точно пред сватбата двете семейства се изпокараха нещо. И аз не помня за какво, но се вдигна страшна шумотевица. Берзо отмени сватбата. Семейството на младоженеца се ядоса много и, за да му отмъсти, отвлече Джамила.

— Моля? — ахна Адем.

— Държаха я няколко дни някъде. После Берзо прати да ги повикат и склони Камиле да се омъжи. В замяна те му върнаха Джамила.

— И… направили ли са й нещо?

— Хмм, никой не знае със сигурност. Твърдят, че не я били докосвали и с пръст, но хитруват, а момичето не дава никакви обяснения. Баща й я наби няколко пъти, пак нито дума. Прегледа я жена, която бабува. Разправя, че Джамила била без девствена ципа, но някои момичета се раждат така.

Адем се разтрепери.

— Добрата новина е, че семейството на мъжа на Камиле прие момичето като невеста на един стар родственик. Вдовец. Честта на Джамила е спасена.

Изведнъж Адем проумя всичко и побесня.

— Знаел си от самото начало.

— Кметът знае всичко, което се случва в селото.

— Защо не ми каза?

— Имаше надежда да вземеш Джамила. Ако пък не станеше, трябваше сам да разбереш.

Заслепен от ярост, Адем не слушаше.

— Мислех те за приятел. За мъдър човек!

— Никой не е мъдър — възрази кметът. — Всички сме и глупави, и мъдри. Няма мъдрост без глупост. Както няма гордост без позор.

Но Адем вече се бе отдалечил — почти тичаше, сякаш го гонеха. Този път обаче нямаше глутница бездомни кучета. Адем намери Джамила у едни съседи — тъчеше килим заедно с жени на различна възраст. Щом го забелязаха да гледа през прозореца жените се изкискаха и забулиха лицата си. Джамила тутакси скочи на крака и изхвърча навън.

— Какво правиш тук? Посрамваш ме! — каза тя.

— Посрамвал съм я бил. Да, точно така — сопна се Адем. — Думата, която търсех.

— За какво изобщо говориш?

— Е, ти ми кажи. Явно трябва да дадеш обяснение.

Изведнъж погледът й стана по-суров.

— Добре, хайде да поговорим.

Отидоха зад къщата, при пещта, където някой наскоро беше месил питка и, макар огънят да бе угаснал, сред пепелта още имаше пламтяща жарава. Наоколо се виждаха туфички трева, ивици зелено като предвестници на пролетта.

— Баща ти твърди, че може да не си девствена — заяви Адем. Не смяташе да пита направо, но така се получи.

— Той ли ти го каза? — попита Джамила, като не смееше да го погледне в очите.

Адем очакваше тя да посрещне думите му по-разпалено, да възрази, обидена от безочието му, да си изплаче душата. Но колкото и странно да беше, Джамила бе сдържана и само вдигна глава и го погледна.