Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Искам да се върне, меко каза тя в отговор на обвинението, че няма причина за такова нетърпение… Искам да се върне, умолително каза тя в отговор на студеното напомняне, че нейният отговор не уравновесява везните на съдията… Искам той да се върне! — предизвикателно извика тя, борейки се да не изпусне единствената прекалена, предпазна дума в изречението.
Усети как главата й клюма от изтощение като след дълъг побой. Цигарата, която държеше между пръстите си, беше изгоряла с половин инч. Тя я смачка и отново рухна в креслото.
Не се опитвам да избягам, мислеше си, не се опитвам да избягам, просто не мога да намеря път към някакъв отговор… Можеш да вземеш онова, което искаш, каза гласът, докато тя търсеше опипом пътя си през сгъстяващата се мъгла. Но ако си готова да дадеш по-малко от твоето пълно приемане, от цялостното ти убеждение — то това е предателство към всичко онова, което той представлява… Тогава нека ме проклина, помисли си, сякаш гласът се беше изгубил в мъглата и нямаше да я чуе, нека ме проклина утре… Искам… да се върне… Не чу отговор, защото главата и бе се отпуснала леко на стола — тя спеше.
Когато отвори очи, го видя на три стъпки от себе си, загледан в нея, като че стоеше там от известно време. Видя лицето му, и с яснотата на цялостното си възприятие, видя и значението на изражението му: беше тъкмо онова, с което се беше борила часове наред. Видя го, без да се учуди, защото още не си беше възвърнала съзнанието за каквато и да е причина, поради която това трябва да буди учудване.
— Точно така изглеждате — меко каза той, — когато заспивате в кабинета си. — Тя разбра, че и той не осъзнава напълно това, което й е позволил да чуе: начинът, по който го каза, потвърди колко често го е мислел и поради каква причина. — Изглеждате така, сякаш ще се събудите в свят, в който нямате нищо за криене, и нищо, от което да ви е страх. Тя усети, че първото движение на лицето й е било усмивка, разбра го в момента, в който усмивката изчезна, в който стана ясно, че и двамата са будни. Той добави спокойно и напълно осъзнато: — Но тук това е вярно.
Първата й емоция в реалността беше чувство за мощ. Тя се изправи и седна с нехайно, но уверено движение, усещайки как движението преминава през тялото й. Зададе му въпрос и забавеният му каданс, оттенъкът на небрежно любопитство, сякаш смисълът му беше очевиден, му придадоха нотка на презрение:
— Откъде знаете как изглеждам… в кабинета си?
— Казах ви, че ви наблюдавам от години.
— Как сте могли да ме наблюдавате толкова подробно? Откъде?
— Няма да ви отговоря сега — просто, без да я предизвиква отвърна той. Лекото преместване на рамото й, когато се облегна назад, паузата, сетне ниският и по-дрезгав тон на гласа й оставиха намек за победоносна усмивка:
— Кога ме видяхте за пръв път?
— Преди десет години — обясни той, гледайки право в нея, позволявайки й да види, че отговаря на пълното, неизказано значение на нейния въпрос.
— Къде? — Думата беше почти като заповед.
Той се поколеба, сетне тя забеляза лека усмивка да играе по устните му, но не и в очите — усмивка, с която човек съзерцава с копнеж, горчивина и гордост нещо, което е придобил на мъчителна цена — очите му бяха насочени не към нея, а към тогавашното момиче.
— Под земята, на терминала на „Тагарт“ — отговори той.
Тя осъзна внезапно позата си: раменете й бяха отпуснати на стола, беше безгрижна, наполовина излегната, с протегнат напред крак. Със строгата кройка на прозрачната си блуза, широката си селска пола, боядисана ръчно в ярки цветове, с тънките си чорапи и високите си токове, тя не изглеждаше като директор на железопътна компания. Осъзнаването на това я порази в отговор на очите му, които сякаш виждаха не достижимото, а онова, което всъщност бе: негова прислужница.
Тя разпозна мига, в който една недоловима промяна в блясъка на тъмнозелените му очи отмести воала на дистанцията и замени панорамата на миналото с гледката на непосредственото настояще. Посрещна погледа му с онзи дързък поглед, който изразява усмивка, без да е мръднала и мускул на лицето си. Той се извърна, но докато прекосяваше стаята, стъпките му бяха красноречиви като глас. Тя знаеше, че той иска да напусне стаята, както го правеше всеки път — никога не оставаше за повече от едно кратко „лека нощ“, когато се прибираше вкъщи. Наблюдаваше борбата у него, изразена в стъпките му, започнали в една посока и свърнали в друга, или пък в увереността й, че тялото й се е превърнало в инструмент за директно усещане на неговото, като екран, който отразява и движенията, и мотивите му. Не беше сигурна. Знаеше само, че той, който никога не беше започвал или губил битка срещу самия себе си, сега нямаше сили да напусне стаята.