Проклятието над Прогонващия духове

Хвърлих поглед нагоре към тавана и видях, че по протежение на страните на залата минава висок балкон; надолу надзъртаха лица, бледи бели овали, които до едно изглеждаха еднакви от земята. Това сигурно беше най-безопасното място, където да бъда, и щеше да ми предостави много по-добър изглед. Отляво имаше стъпала и аз затеглих Алис към тях. Миг по-късно вървяхме по широкия балкон.

Не беше пълен и скоро си намерихме място, подпирайки се на парапета горе-долу на половината път между вратите и платформата. Във въздуха все още витаеше същата сладникава воня, много по-силна сега, от-колкото когато стояхме на каменните плочи долу. Внезапно осъзнах какво беше. Залата почти със сигурност се използваше като пазар за месо. Това бе мирис на кръв.

Инквизиторът не беше единственият човек на платформата. Точно отзад, в сенките, скупчена групичка пазачи бе обкръжила пленниците, които очакваха съдебен процес, но непосредствено зад Инквизитора имаше двама стражи, които стискаха за ръцете плачеща затворничка. Беше високо момиче с дълга тъмна коса. Носеше опърпана рокля и нямаше обувки.

- Това е Маги! - изсъска Алис в ухото ми. - Онази, в която непрекъснато забиваха карфици. Клетата Маги, не е честно. Мислех, че се е измъкнала...

Тук горе звукът беше много по-добър и можех да чуя всяка дума, която Инквизиторът изрича.

- Тази жена е осъдена от собствените си устни! - провикна се той с висок и надменен глас. - Тя призна всичко, а знакът на Дявола беше намерен върху плътта й. Осъждам я да бъде завързана на кладата и изгорена жива. И нека Бог се смили над душата й.

Маги зарида още по-силно, но един от похитителите й я сграбчи за косата и тя беше повлечена към една врата в задния край на платформата. Едва беше изчезнала през нея, когато друг затворник в черно расо и с оковани зад гърба ръце беше издърпан напред в светлината на факлите. За миг си помислих, че съм сгрешил, но нямаше съмнение.

Брат Питър. Познах го по тънката ивица бяла коса, която обкръжаваше плешивата му глава, и по извивката на гърба и раменете. Но лицето му бе толкова пребито и окървавено, че едва го разпознах. Носът му беше счупен, смачкан и размазан в лицето, а едното око беше затворено, превърнато се в подута червена цепка.

Когато го видях в това състояние, се почувствах ужасно. Всичко беше заради мен. Първо, беше ме оставил да избягам; по-късно ми каза как да стигна до килията, за да спася Прогонващия духове и Алис. Подложен на изтезания, сигурно им беше разказал всичко. Всичко беше заради мен и се разкъсвах от чувство за вина.

- Някога това беше брат, предан служител на Църквата! - извика Инквизиторът. - Но погледнете го сега! Погледнете този изменник! Човек, който помогна на враговете ни и се съюзи със силите на мрака. Имаме признанията му, написани със собствената му ръка. Ето ги! - изкрещя той и вдигна парче хартия високо, за да го видят всички.

Никой не успя да го прочете - там можеше да пише какво ли не. Дори и да беше признание, един поглед към лицето на горкия брат Питър ми подсказа, че е било изтръгнато от него с мъчения. Не беше честно. Тук нямаше справедливост. Това изобщо не беше съдебен процес. Прогонващия духове ми беше казал веднъж, че когато хората били изправяни на съд в замъка в Кастър, поне им осигурявали изслушване - съдия, обвинител и някой, който да ги защитава. Но тук Инквизиторът вършеше всичко сам!