Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Имаха такъв вид, сякаш цяла седмица се бяха търкаляли пияни из канавките — изразително описваше Джим; после измърмори нещо за изгрева на слънцето, който предвещавал тих ден. Известен ви е навикът на моряците да споменават при всеки повод за времето. Тези няколко откъслечни думи бяха достатъчни, за да си представя как долният край на слънчевия диск се отделя от линията на хоризонта, широки вълнички пробягват по цялата видима повърхност на морето, сякаш водите потрепват, раждайки светещото кълбо. А последният полъх на вятъра, като въздишка на облекчение, замира въз въздуха.

— Седяха на кърмата рамо до рамо — капитанът в средата — и пулеха в мен очи като три мръсни кукумявки — заговори той с омраза, пропита в тези обикновени думи като капка силна отрова, разтворена в чаша вода; но моите мисли не можеха да се откъснат от изгрева на слънцето. Аз виждах под прозрачния купол на небето четиримата души, обкръжени от пустинята на морето, виждах самотното слънце, равнодушно към тези живи точки, то се издигаше по чистия небесен свод, сякаш искаше отвисоко да погледне своето великолепие, отразено в неподвижните води на океана.

— Извикаха името ми от кърмата — каза Джим, — като че ли бяхме приятели. Аз ги чух. Молеха ме да се вразумя и да хвърля „проклетата върлина“. Защо да се държа така? Никакво зло не ми били причинили. Никакво зло… Никакво зло!

Лицето му почервеня, сякаш той не можеше да изпусне въздуха, изпълнил белите му дробове.

— Никакво зло! — извика той. — Предоставям на вас да прецените. Вие можете да разберете. Не е ли така? Разбирате, нали? Никакво зло? О, боже! Та нима е възможно да се причини по-голямо зло? Да, прекрасно знаех — бях скочил в лодката. Разбира се. Бях скочил! Казах ви го. Но чуйте — нима някой можеше да устои пред тях? Това беше дело на техните ръце, все едно че те ме бяха закачили с кука и смъкнали при тях. Нима не разбирате? Чуйте! Трябва да го разберете. Отговорете направо!