Житията на светците

Няколко мъртви листа изпаднаха в легенчето с кръвта; едно по едно ги измъкнах оттам, после запретнах ръкави и потопих дланите си в кръвта. Оказа се гъста и изстинала, процеждаща се като тиня между пръстите ми. Разтрих китките си, докато полепналото по тях се разпредели на равномерен тънък слой по пръстите ми, а след това излях останалата кръв в средата на мястото, което бях разчистил от листата, където тя се задържа за миг като гъста локва, преди да се стече в прахта. Тогава три пъти изговорих думите: „Това е моята кръв, която изтича от мен както реката към морето.“ Сега оставаше само да запаля огън.

Изтласках купчината от листа и клонки върху мястото, където бях излял кръвта, после изсипах от торбата от зебло върху земята пилето и отрязаната му глава. Тялото още беше отпуснато, защото не се бе сковало от смъртта, макар че около шията се бе втвърдила почернялата съсирена кръв. Изкопах малка дупка най-отгоре на кладата и поставих в нея тялото, като го заметнах като с покров с торбата от зебло.

Но пилешката глава, която бях оставил отстрани до кладата, ме гледаше с немигащите си очи, сякаш в следващия миг щеше да ми зададе някакъв въпрос. За мой ужас не си спомнях какво се казваше за главата в указанията на Джузепина. Сигурно го бях забравил, защото за да бъде ритуалът успешен, не можеше да бъде пренебрегната толкова важна част от жертвоприношението. Реших да направя една проба. Забих в земята една здрава пръчка и набучих на върха й пилешката глава, а после, като опрях другия край на пръчката в корема си, със затворени очи завъртях пръчката с окървавените си длани, да, три пъти я завъртях надясно и после още толкова наляво, а накрая я повъртях стихийно, неопределен брой пъти в двете посоки, за да оставя всичко в ръцете на съдбата. Дори си измислих магическо заклинание: