Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Пристъпи напред с разперени ръце и стисна Вейлин за раменете. Вейлин помнеше Малциус като мъж със завидна енергичност, опитен воин със силна ръка и остър ум. Мъжът, който стоеше пред него сега, беше отслабнал значително, кожата му имаше жълтеникав цвят под пудрата, а ръцете му трепереха леко върху раменете на Вейлин.
— Вярата ми е свидетел, че се радвам да те видя, Вейлин! — каза кралят.
— И аз — вас, ваше величество. — Огледа се, докато ръцете на краля продължаваха да тежат на раменете му. Залата беше пълна с придворни: изглежда, Малциус беше забавил кралската процесия до панаира в чест на неочаквания си гост. Вдясно от трона седеше млада жена, стиснала ръце в скута си. На главата ѝ имаше корона, по-малка от тази на краля, но иначе същата като модел и изработка. Беше красива и стройна, с умни очи. Само дето и в нейните очи се четеше бдителност, също като в очите на краля.
— И за миг не се съмнявай — каза кралят, отклонявайки вниманието на Вейлин от кралицата, — че Кралството си дава сметка колко много ти дължи. — И стисна още по-крепко раменете на Вейлин.
— Благодаря ви, ваше величество. — Вейлин сниши глас: — Аз… питах се дали бих могъл да повдигна пред вас един дребен въпрос, касаещ имуществото на баща ми.
— Разбира се, разбира се! — Кралят най-сетне го пусна и се дръпна назад. — Но нека първо те представя на съпругата си. Тя нямаше търпение да се срещнете още откакто чухме, че си се върнал.
Вейлин се смъкна на едно коляно пред младата кралица и тя стана.
— Лорд Вейлин — каза кралят, — представям ти кралица Ордела Ал Ниерен. Моля те, закълни се във вярност пред нея, както би се заклел пред мен.
Вейлин изви глава да го погледне и видя, че усмивката на краля е загубила малко от блясъка си.
— Чиста формалност — каза Малциус. — Изисква се от всички Мечове на кралството от четири години насам.
Вейлин наведе глава и се обърна към кралицата.
— Аз, лорд Вейлин Ал Сорна, се заклевам да служа вярно на Ордела Ал Ниерен, кралица на Обединеното кралство.
— Благодаря ви, милорд — каза кралицата. Имаше приятен глас и културен изказ с меките гласни на Южен Азраел, но в следващите ѝ думи се промъкна известна острота: — Заклевате ли се да изпълнявате заповедите ми, все едно са изречени от краля?
— Да, кралице моя.
— Заклевате ли се да защитавате мен и децата ми, както бихте защитили краля? Да рискувате живота си в наша защита, ако се наложи? И да го направите без значение какви лъжи и хули се изричат срещу нас?
Вейлин си даде сметка колко се е смълчал дворът, усети тежестта на десетките погледи. „Не прави това заради мен — реши той. — Прави го заради тях.“
— Заклевам се, кралице моя.
— За мен е чест, милорд. — Тя му протегна ръка и той я целуна чинно. Кожата ѝ беше ледена под устните му.
— Отлично! — Малциус плесна с ръце. — Любов моя, бъди така добра да поведеш процесията към панаира. Ще се присъединя към вас веднага щом с лорд Вейлин приключим тук.
Когато остана насаме с Вейлин, ако не се брояха двамата стражи при вратата, Малциус свали короната си и я закачи с дълбока въздишка на страничната облегалка на трона.
— Извинявай за всичко това — каза той. — Доста театрално, но и необходимо.
— Говорех сериозно, когато се заклех, ваше величество.
— Не се и съмнявам. Ако всички Мечове на кралството приемаха клетвите си сериозно като теб, тази страна щеше да се управлява много по-лесно. — Седна на трона си, приведен напред с лакти на коленете, и погледна Вейлин уморено. — Остарял съм, нали?
— Всички сме остарели, ваше величество.
— Не и ти. Същият си, честно. Очаквах да си побелял и сбръчкан след толкова време в императорските зандани. А ето те, очевидно способен да надвиеш с лекота всеки рицар на панаира.
— Не мога да се оплача от гостоприемството на императора, а само от самотата.
— Сигурно. — Малциус се облегна назад. — Знаеш защо отнех имуществото на баща ти, предполагам?
— Сметнали сте, че това ще е залог за лоялността ми.
— Така е. Сега виждам, че не е било необходимо. Но не можех да рискувам. Представа си нямаш какви интриги ме обграждат, мен и семейството ми. Всеки ден получавам донесения за поредната група заговорници, които кроят кървави планове в някоя тъмна стая.
— Кралството открай време обича клюките и слуховете, ваше величество.
— Слухове? Де да бяха само слухове. Преди два месеца заловиха в парка на двореца един тип, ножът му имаше отрова по острието, а Катехизисът на Вярата, от първата до последната дума, беше татуиран по гърба и гърдите на нещастника. Осъдих го на бърза смърт, което е много по-милосърдно, отколкото би постъпил баща ми, нали?