Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Вече не съм от Шестия орден, ако за това питаш.
Инструктор Бенрил изсумтя и се обърна отново към постамента.
— Какво ще бъде? — попита Вейлин.
— Паметник, с който Кралството да почете величието на крал Янус. — Тонът на стареца говореше красноречиво за ентусиазма му, или по-скоро за липсата на такъв.
— Кралска поръчка, значи.
— Обеща ми, че като направя това, ще ме остави на мира две години, за да рисувам. Рисуването е единственото истинско изкуство. Това… — той удари с отворена длан по камъка — това си е проста зидария.
— Познавах един зидар навремето. Беше истински творец, ако питаш мен.
— А ако питаш мен, гледай си меча и не се бъркай в чуждите работи. — Хвърли поглед през рамо. — Къде е той, между другото? Мечът ти?
— Оставих го у дома, увит в платно. Не съм го развивал, откакто се върнах в Кралството.
— Значи си се отказал и от друго, не само от Вярата, а?
— Получих повече, отколкото изоставих.
Инструктор Бенрил се извърна да го погледне. Не личеше да е схванат от клеченето и преклонната възраст.
— Какво искаш?
— Трябва да отведа сестра си оттук. Искам да ѝ кажеш, че така ще е по-добре за нея.
Бенрил вдигна рошавите си вежди.
— Смяташ, че думата ми има такава тежест за нея?
— Знам го. Знам също, че тук няма бъдеще за нея, нито като дъщеря на баща ми, нито като твоя ученичка.
— Дарбата на сестра ти е изключителна, рядка. Да я откъснеш от нея ще е престъпление.
— Може да се посвети на дарбата си другаде, на сигурно място.
Бенрил поглади дългата си сива брада.
— Съгласен съм да не я разубеждавам, но повече от това няма да направя.
Вейлин кимна.
— Благодаря ти, майсторе.
— Не бързай да ми благодариш. — Старецът се изправи и тръгна към стълбата. — Имам едно условие.
— Не мърдай бе!
Гърбът го болеше, вратът му започваше да се схваща. Бенрил го беше накарал да му позира в няколко пози, всяка по-драматична от предходната. Последната изискваше от Вейлин да стои прав, с изправен гръб и вдигната глава, вперил поглед в далечината и стиснал метла с дълга дръжка, все едно е меч. Старецът вече бе изхвърлил десетки недовършени скици, въгленът в ръката му летеше неуморно по платното, погледът му се местеше между Вейлин и тъмнокафявия пергамент върху статива.
— Меч не се държи така — отбеляза Вейлин.
— На това му се вика артистична волност — сопна се в отговор Бенрил. — Смъкни малко дясната си ръка.
Мина още половин час, преди петима кавалеристи от Кралската конна гвардия да се появят на кръстопътя, повели и един кон без ездач. Капитанът им скочи на земята, приближи се и поздрави чинно, а излъсканият му нагръдник се оказа удобно огледало, в което Вейлин да види с ужас нелепата си поза.
— Лорд Вейлин, за мен е чест, ако позволите.
— Очаквах капитан Смолен — каза Вейлин.
Капитанът се поколеба.
— Лорд-маршал Ал Смолен е на север, милорд. — Изпъчи се с гордост. — Нося ви топли привети от негово величество…
— Добре. — Вейлин заряза позата и посегна за плаща си. — Майстор Бенрил, явно трябва да отида в двореца. Ще довършим това някой друг път.
— Кажи на краля, че ми трябват още пари за ковача — каза Бенрил на капитана. — Ако иска паметникът да е готов преди да е паднала зимата де.
Капитанът застина.
— Аз не съм пратеник, братко.
— Аз ще му кажа — прекъсна го Вейлин, докато си закопчаваше наметалото. Хвърли един поглед на скицата и се намръщи изненадано. — Изобщо не съм толкова висок.
— Тъкмо напротив, милорд. — Бенрил заби нос в пергамента да открои светлосянката върху бузата на Вейлин. — Според мен си изключително висок.
Крал Малциус Ал Ниерен носеше по-натруфена корона от семплата диадема, която бе предпочитал баща му. Златен пръстен минаваше през челото му, металът ецван със сложен флорален мотив, а в центъра — четири различни скъпоценни камъка в обков, очевидно символизиращи четирите васалства на Кралството. Очите под короната излъчваха бдителност, която не се връзваше с топлата усмивка, която кралят отправи на Вейлин, докато той се изправяше след дълбокия си поклон пред трона.
— За архива — каза напевно Малциус и тримата писари, настанени вляво от трона, топнаха писалки в мастилниците. — Крал Малциус Ал Ниерен приветства с добре дошъл своя най-лоялен и високо почитан слуга лорд-маршал Вейлин Ал Сорна. Нека се знае, че всички негови предишни почести и титли са възстановени.