Тайният портал

— Винаги ме намираш ти, чудато дете — рече един глас зад мен.

Рязко се обърнах и за мое изумление, видях Есперанца. Дребна, съсухрена и сивокоса, стара като света. Очите й бяха тъжни и в същото време изпълнени с любов.

— Истинска ли си? — Протегнах ръка, но когато я докоснах, очертанията й се размиха и разбрах, че е само една илюзия.

— Никога не съм истинска — рече тя през тих смях.

— Но нали съм те срещала! Във Венеция! И в Париж! Ти ми даде маската! И сърбежът на врата ми, той също ми е от теб.

— Ти си срещнала само един отзвук. Една проекция.

— Ами Хосе? И той ли е само… отзвук.

— Той е един от малкото стари, които телом бродят във времената и живеят при хората.

— Кои сте вие? Откъде идвате?

— От много далеч. От място, където пространство и време са едно цяло. От края на вечността. — Тя протегна ръка към небето, което в същия миг се превърна в тъмно, сияещо черно, изпъстрено с милиони блещукащи звезди.

— Но защо вие, старите, правите всичко това? Защо манипулирате времето? Защо се борите един срещу друг?

Вместо да отговори, Есперанца помръдна показалеца си и върху небосвода над нас звездите се вляха една в друга и образуваха блестяща картина — табла за шах.

— Това е игра! — извиках аз. — Играете си с времето! А хората са вашите пионки!

— Не с времето — рече тя. — Азавремето.

— А това… същество? — прошепнах. — Което стои долу в бездната… Какво е то?

— Нищото. Краят на играта.

Вятърът се засили и започна да навява скреж в лицето ми. Той обгърна Есперанца с вихрушка и в същото време ме понесе далеч от нея.

— Помогни ми! — извиках аз. — Кажи ми какво трябва да направя, за да спра наближаването на края!

Но вече не можех да я виждам, а в следващия момент бях засукана от портала навътре в тунела.

— Не! — извиках, защото знаех, че ако отново попадна във вертикалната бездна, ще е прекалено късно.

Дишайки тежко, рязко се надигнах — и се събудих. Замаяно се взрях в мрачната сивота на стаята, за миг напълно дезориентирана. Но тогава си спомних, че не съм в жилището ни във Венеция, нито пък във Франкфурт при родителите ми, а в миналото на Лондон. Пулсът ми препускаше и в опит да успокоя лудо биещото си сърце, посегнах към шията си — и изтръпнах. Върховете на пръстите ми напипаха миниатюрни частички лед. Те бяха навсякъде! В косата ми и върху роклята! Шокирана, скочих от леглото и изтичах до огледалото, но в стаята не беше достатъчно светло. Припряно разтворих капаците на прозореца и отново застанах пред огледалото, но не забелязах нищо необичайно. Освен недоспалото ми, със сенки под очите изражение, нищо друго не се виждаше. Нямаше и следа от лед. Отново опипах роклята и косата си, но нямаше нищо. Дори не усетих влага, ако изключим това, че се бях изпотила, защото роклята бе прекалено дебела, за да спя с нея. За щастие, през нощта няколко копчета се бяха разкопчали. Бързо се съблякох и тогава забелязах, че копчетата всъщност се бяха скъсали. Трябва доста да съм се въртяла насън. Припомних си акробатичните ми изпълнения в бездната и за миг затаих дъх, защото усещах спомена толкова реален. Точно толкова реален, колкото и парченцата лед, когато се събудих. Но за щастие, всичко бе просто един сън.