Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Снори неохотно върза връвта за скобата на греблото и измъкна ключа изпод ризата си.
Ключът не приличаше на част от този свят. Изглеждаше все едно няма място под дневната светлина. Докато се въртеше на въженцето си, сякаш се променяше, трепкаше от една възможност в друга. Предположих, че ключ, който може да отвори всяка ключалка, трябва да съдържа множество форми. Посегнах към него, но Снори отблъсна ръката ми.
— По-добре недей.
— Тревожиш се, че ще го изпусна в морето ли?
— Би могъл.
— Няма. — Задържах ръката си протегната.
Снори повдигна вежда. Простичко, но красноречиво изражение. Беше известно, че съм лъгал и преди.
— Заради това нещо стигнахме толкова близо до смъртта, колкото е възможно за човек, Снори. И двамата. Имам право на това.
— Не беше заради ключа. — Гласът му бе тих, а очите му се взираха покрай мен. — Не отидохме там за ключа.
— Но той е всичко, което получихме — казах, ядосан, че може да ми отказва.
— Това не е нещо, което би искал да докоснеш, Джал. Няма радост в него. Като приятел ти казвам, не го прави.
— Като принц на Червения предел ти казвам — дай ми шибания ключ.
Снори го свали от шията си и с въздишка го отпусна в дланта ми, като продължаваше да стиска връвта.
Свих пръсти около ключа. За един кратък миг ми мина през ума да го изтръгна и да го метна надалеч във водата. Но в крайна сметка не ми достигна или кураж, или жестокост. Не съм сигурен кое от двете.
— Благодаря. — Нещото сякаш се променяше в ръката ми и аз го стиснах, за да го накарам да се задържи в една форма.
Не помня много за майка си. Косата ѝ — дълга, тъмна, миришеща на мекота. Спомням си колко сигурен се чувствах в прегръдката ѝ. Спомням си как приятно звучаха похвалите ѝ, макар че не мога да се сетя за нито една дума. Болестта, която я отнесе, си я спомнях като история, която разказвах, когато хората ме питаха. История без драма или трагедия, просто ежедневното безсмислие на съществуванието. Красива принцеса, повалена от обикновена болест, погубена без никаква романтика от текливка. Изолирана заради заразата си — последните ѝ думи към мен, изречени през параван. Чувството за предателство, което изпитва едно дете, когато някой родител го напусне, сега се върна при мен, все още остро.
— О. — И внезапно, без никакъв промеждутък, ключът вече не беше ключ. Държах ръката на майка си, или пък тя държеше моята — ръката на седемгодишно момче в нейната. Долових миризмата ѝ, някакво сладко ухание, като на орлови нокти.
Снори кимна със съчувствие в погледа.
— О.
Изведнъж и лодката, и морето, и Снори, всичко изчезна за един удар на сърцето. На негово място грейна ослепителна светлина, която постепенно помръкна, докато мигах, за да разкрие позната стая със звездовидни отвори по тавана. Това беше приемна зала в Римската палата, където играехме с братята ми в зимните нощи. Мама стоеше там, надвесена над мен, с усмивка на лицето — същото лице като в медальона ми, само че усмихнато, с блеснали очи. Миг по-късно всичко това отново се смени с лодката, небето, вълните.
— Какво? — Пуснах ключа, сякаш ме беше ухапал. Той се залюля на връвта в ръката на Снори. — Какво?
— Съжалявам. — Снори прибра ключа. — Предупредих те.
— Не. — Поклатих глава. „Беше твърде млада за острието на убиец“. Чух думите на Тапрут, все едно ги изричаше в ухото ми. — Не. — Станах и се олюлях от движението на морето. Затворих очи и я видях пак. Мама, как се привежда към мен усмихната. Мъжко лице, изплуващо над рамото ѝ. На него нямаше усмивка. Полупознато, но не приятелско. Чертите му бяха в сянка, съвсем смътни, косата му — черна почти до синьо, като синьото под крилото на сврака, със сиво, пропълзяващо от слепоочията.
Светът се върна. С две крачки се озовах до мачтата и се вкопчих в нея за опора. Платното плющеше на сантиметри от носа ми.
— Джал! — извика Снори и ми махна да се върна и да седна преди люшкането на гика да ме е запратило във водата.
— Имало е острие, Снори. — При всяко премигване го зървах, със светлина, раздробяваща се по ръба на меч, държан ниско и небрежно; отпуснатият до тялото юмрук на мъжа стискаше дръжката му. — Той носеше меч! — Видях го пак; някаква тайна се криеше в блясъка на стоманата и предизвикваше свиване в гърдите ми и болка зад очите ми.
— Искам истината. — Взрях се в Кара. Аслауг не беше дошла със залеза на слънцето. За мен това бе достатъчно доказателство за силите на вьолвата. — Ти можеш да ми помогнеш.
Кара въздъхна и привърза руля. Вятърът беше отслабнал. Скоро щяхме да свием платната. Тя седна до мен на пейката и ме погледна.