Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Хората рядко искат истината, принц Джалан.
— Трябва да знам.
— Знанието и истината са различни неща — каза Кара. Бръсна малко коса от устата си. — И аз самата искам да знам. Искам да знам много неща. Реших се на пътешествието до Беерентопен и издирих Скилфар именно в търсене на знание. Но знанието е опасно нещо. Ти докосна ключа — въпреки настоятелния съвет на Снори — и това не ти донесе покой. Сега аз те съветвам да изчакаш. Насочили сме се към родния ти край. Задай въпросите си там, по традиционния начин. Отговорите най-вероятно не са тайна, а само факти, които си избягвал или забутал някъде, докато си растял.
— Не мога да чакам. — Лодката се беше превърнала в затвор, а морето — в безкрайна стена. Стоях там без нито простор, нито отговори. „Беше твърде млада за острието на убиец.“ Спомних си как по време на пътуването ни на север избърсах супата от медальона си и — по настояване на Снори — за първи път от години го видях наистина. Капаците бяха паднали от очите ми и бях открил съкровище. Сега се страхувах какво мога да видя, ако погледна пак към миналото си — но да не гледам вече не беше вариант. Ключът бе отключил вратата към отдавна погребани спомени. Сега трябваше да я разтворя широко. — Помогни ми да си спомня.
— Уменията ми са малки, принц Джалан. — Кара сведе поглед към ръцете си, свити в скута ѝ, с изгризани нокти и пръсти, покрити с мазоли от работа с въжетата. — Намери друг начин. Може би ключът…
— Това е ключът на Локи — сопнах се, като вложих в думите повече грубост, отколкото възнамерявах. — Черен е от лъжи. Трябва да знам дали онова, което съм видял, което помня, са истински спомени или измамите на някакъв погански дух.
Вечерта се сгъсти, разстла се по повърхността на морето, и сиянието на погълнатото слънце угасна сред облачното небе на запад. Дъждовна капка падна на ръката ми, друга облиза бузата ми. Снори ни гледаше от носа, сгушен в плаща си. Тутугу седеше по-наблизо и дялкаше някакво парче дърво, което бе извадил от водата.
— Всичко, което знам за паметта, е в кръвта — каза Кара. — Кръвта на човек може да разкрие тайните на родовата му линия. Историята на живота му се крие там, както и историята на баща му, и на дядо му. Но…
— Да го направим тогава. Обичам хубавите истории, а щом е за мен — толкова по-добре!
— Но — продължи тя с онзи тон, който винаги означава, че говорещият клони към „не“ — аз съм новачка. Нужен е цял живот, за да усвоиш езика на кръвта. Скилфар би могла да ти покаже избран от теб ден или да изрови тайна, скрита прекалено дълбоко, за да бъде изречена. Моето изкуство е… не толкова прецизно.
— Да опитаме поне? — Пуснах в действие онзи уязвим поглед, от който жените се разтапят.
Кара стисна устни в тънка линия и изучи лицето ми. Очите ѝ, толкова сини, шареха по него, сякаш бях книга, която тя може да прочете. Видях как зениците ѝ се разширяват. Някак си тя се хващаше на номера ми с големите невинни очи. Почувствах леко разочарование. Беше ми се искало да е по-… магическа. По-силна. През годините бях открил, че жените изпитват желание да ме спасяват. Независимо колко съм лош. Независимо колко лош са ме виждали те — може би съм зарязал приятелките им, след като съм се позабавлявал, или съм им изневерявал с разни придворни дами, всеки ден с нова — но стига да им дам някаква мъничка надежда, че бих могъл да се поправя, много от тях, дори най-умните, най-моралните, най-мъдрите, падат в капана ми. Изглежда, перспективата да укротят опасен негодник, когото едва ли наистина го е грижа за тях, за някои е по-сладък медец от, да речем, силен и морален мъж като Снори. Не ме питайте защо. Аз не виждам никакъв смисъл в това — само благодаря на бога, че е направил света такъв.
Тогава в лодката обаче исках истината, исках може би за първи път в своя живот да опозная себе си, и точно затова предпочитах да седя до жена, която може да прозре в душата ми.
— Моля те — казах и разтворих очи още по-широко. — Знам, че това ще ми помогне да стана по-добър човек.
И тя взе, че се хвана.
— Щом си сигурен, Джалан. — Затършува в покритото пространство под пейката.
— Сигурен съм. — Не бях сигурен в нищо, освен че това преживяване едва ли ще ме направи по-добър човек. Но бях сигурен, че го искам, а да получавам каквото искам винаги е било главният ми приоритет. Аслауг казва, че това свидетелствало за сила на характера. Забравих как го наричаше Баракел.
— Ето! — Тя извади дълга кутия от полирана кост и седна. Отпред на кутията бе жигосана една-единствена руна. Струваше ми се позната.
— Тръни. — Кара допря пръст до руната в отговор на въпроса в повдигнатата ми вежда. — Първото, което ще ни трябва, е малко кръв. А за това е нужен… трън. — Тя отвори с щракване кутията и видях най-дългата игла, която бях виждал.