Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Алика! — Напрегнат шепот от мъжа до нея, по-дребен, но с подобен цвят на кожата.
— „Принцесо“ — поправя го тя. Лъкът е в ръцете ѝ, а очите ѝ са вперени в неговите — и гледат опасно. — Наречи ме по име още веднъж, братовчеде, и ще те хвърля от стената.
Издърпва една стрела от колчана на стрелеца.
— Лъкът добър ли е?
— Д-да… принцесо — изпелтечва стрелецът. — Бие на косъм вляво, ако го изпънете прекалено силно. Но няма смисъл да се тревожите за това — той е прекалено здрав за же…
Принцеса Алика слага стрелата и я изпъва до ухото си, насочвайки я към голямата крепостна кула оттатък втората стена.
— Да?
— На косъм вляво, ваше величество. — Мъжът отстъпва. — Два пръста за мишена, намираща се на петдесет разкрача.
— Строиха се — обажда се братовчедът от стената.
Принцесата отпуска лъка и идва да види. Деветима от мъжете са се разгърнали в линия с конете си. Парламентьорът и пленничката излизат на пет разкрача пред тях. Момичето е облечено в коприни, седи странично на седлото и изглежда на не повече от тринайсет, може би четиринайсет. Мъжът е дебел, облечен в пригодена за тялото му броня, с тлъст врат, почервенял от слънцето на Червения предел. Носи шлем със синьо перо и дълго тюркоазено наметало.
— Ей, в замъка! — Гласът му стига до тях отслабен от разстоянието.
Лицето на принцеса Алика е като издялано от камък. Тя отново слага стрелата на лъка и го изпъва.
— Знамето… — Контаф се взира в нея и мръщене покрива челото му с дълбоки бръчки. Сред вражеската група се развява бяло знаме.
Тя поглежда натам.
— Грешка — промълвява. — Това ми помага да преценя вятъра.
Извива гръб, изтегля тетивата още по-назад покрай нагръдника си… и стрелата изчезва, само съскането ѝ остава сред тишината около нас.
Принцесата пуска лъка и отстъпва от стената.
Отеква пронизителен писък. Пауза. Звуци от препускащи коне.
— Принцеса Гуен… — Братовчедът остава без думи.
— Застреля сестра си — понася се шепот по стената.
Алика се врътва към тях.
— Никакви преговори. Никаква капитулация. Никакви условия.
Още едно рязко врътване и тя вече крачи към стълбите по средата на кулата. Контаф се затичва с дрънчене да я настигне, а останалите се точат в нишка подир него. Аз съм до рамото ѝ. Толкова близо, че мога да чуя напрегнатото ѝ дишане.
Тя не обръща глава, когато Контаф се изравнява с нея при стълбите.
— Кервжич щеше да я изгори на клада на сутринта, пред очите на всички ни. Щеше да я накара да пее на моите войски песен на болка и да я поддържа жива толкова дълго, колкото позволяват уменията на изтезателите му. — Братовчедът и още трима ни застигат. Алика продължава да стои с гръб към тях. Отзад на стената първият камък се разбива с грохот в бойниците. По цялата вражеска линия обсадните машини освобождават насъбраната енергия с дрезгаво плющене.
— Ще победим или ще умрем. Няма трети начин.
И в този миг познавам баба си.
Камъните заваляват върху нас.
11.
— Гладен съм!
— Най-после се събужда! — Гласът на Снори.
Отворих очи.
— Ослепял съм! — Сграбчи ме паника, надигнах се и си треснах главата в нещо твърдо.
— Спокойно! — Гласът звучеше развеселено. Една голяма ръка ме натисна надолу. Старата магия пропука неприятно в допирните точки.
— Очите ми. Шиба…
— Нощ е.
— Тогава къде са проклетите звезди? — Пипнах се по челото, където се бях ударил. По пръстите ми остана нещо лепкаво.
— Облачно е.
— Къде е фенерът? — Този път го бях сгащил натясно. Винаги оставяхме фенера да гори през тъмните нощи, с ниско подрязан фитил. По-добре да изхабим малко масло, отколкото да се спънем и да паднем през борда в тъмното, когато усетим повика на природата.
— Ти го счупи, като падна отгоре му.
Спомних си всичко. „Онази жена! Ръката ми!“
— Ръката ми! — извиках, глупаво се хванах за мястото, където ме беше пробола, и изквичах от болка.
Тутугу промърмори насън някакво оплакване и спря да хърка. Напоследък забелязвах хъркането му едва когато спреше.
— Защо съм толкова гладен?
— Защото си свиня. — Чух как Снори се обръща и придърпва завивките си.
— Спа почти две нощи и един ден. — Това беше гласът на Кара от другия край на лодката.
— Е… — Млъкнах, за да обмисля това. — Е, не се получи. Осакати ме за едното нищо.
— Нищо ли не видя? — попита тя недоверчиво.
— Видях баба си. Когато е била по-млада, отколкото съм аз сега. Още тогава е била гадна кучка! Даже по-зле.
— Забави се прекалено много, преди да вкусиш кръвта — отбеляза Кара.
— О, извинявай, че бях прекалено зает да зяпам едната педя стомана, стърчаща от ръката ми! — Още не можех да повярвам, че не ме беше предупредила.