Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Изгледах ги един след друг, Снори, Тутугу и Кара — лудия, вярното куче, невръстната вещица. Те тримата срещу Мъртвия крал, а ако той не се справеше с тях, в края на пътуването ги чакаше Келем. А наградата им, в случай че спечелят, беше да отворят вратата към смъртта и да пуснат ада навън…
— Флоренция, а? Най-добрият път за Флоренция минава през Червения предел. Можете да ме оставите там.
10.
Може би Кара притежаваше магия, която се просмукваше в лодката ѝ, или пък най-после бях свикнал с клатушкането на морето — както и да е, пътуването на юг от Беерентопен се оказа по-малко ужасно от многото дни със Снори на „Морският трол“. Кара беше кръстила лодката си „Еренса“, на валкирията, която плува под вълните, за да събира мъртвите за Рагнарьок. Познаваше ветровете и държеше платната издути, така че плавахме на юг по-бързо, отколкото човек може да тича.
— Тя е хубава жена — казах на Снори, когато той дойде да се сгуши при мен на носа. Лодката не беше голяма, но вятърът ни даваше уединение, заглушавайки нашия разговор и отнасяйки думите.
— Така е. Има сила в нея. Не мислех, че ще е твой тип, Джал. А и ти не чезнеш ли по тази твоя Лиза, откакто напуснахме Тронд?
— Ами, да, искам да кажа, Лиза е чудесно момиче… Сигурен съм, че ще се покатеря на балкона ѝ веднъж-дваж, като се върна, но… — Но човек трябва да мисли за тук и сега, а тук и сега Кара разполагаше с цялото ми внимание.
Животът на малка платноходка не е за препоръчване, колкото и привлекателна да е компанията, и то дори когато не ти се налага да прекарваш по-голямата част от всеки ден в изпразване на стомаха си през борда. Храната се оказа студена, еднообразна и недостатъчна. Нощите продължаваха да се опитват да върнат зимата. Треската ми продължи да ме държи слаб и треперещ. А всякакви надежди да приложа чара си върху Кара умряха рано-рано. Първо, трудно е да се правиш на загадъчен романтичен принц, когато обектът на въжделенията ти те гледа да сереш в морето по два пъти на ден. Второ, още първия път, когато ръката ми кривна към нея, Кара измъкна изпод многото плисета на полата си дълъг нож и ми обясни с ненужно висок глас как ще прикове с него тази ръка към слабините ми, ако си позволи нови волности. Снори и Тутугу просто ме гледаха и въртяха очи, сякаш вината е моя! Наругах ги всичките, че са жалки селяци, и се оттеглих да си гризкам от смаляващия ни се запас сухи овесени питки — отвратителни са.
По залез-слънце дойде Аслауг, надигна се през дъските на корпуса, като че ли мастилените дълбини я бяха пазили в безопасност, докато денят облива света. Тутугу хвърли поглед към мен, потрепери и се зае с една мрежа, която се нуждаеше от поправка. Снори се втренчи настойчиво в мястото, от което се издигна Аслауг, с неразгадаем поглед. Дали нейната компания му липсваше? Нямаше обаче вид на човек, който я вижда ясно, очите му се плъзгаха покрай нея, докато тя се приближаваше към мен. Надявах се, че думите ѝ също се плъзгат покрай ушите му.
— Джалан Кендет. Все още ли седиш заврян сред северняци? Мястото ти е в двореца на Червения предел, не в някакво скърцащо корито.
— Имаш ли по-бърз способ за стигане дотам? — попитах я, все още вкиснат.
Аслауг не отговори, но се завъртя бавно, сякаш следваше някаква миризма, докато не се озова с лице към кърмата, където Кара стоеше до руля. Вьолвата видя Аслауг в момента, в който погледът на аватара падна върху нея. Кара не се опита да скрие това, нито пък гнева си. Без да сваля очи от духа, тя привърза руля и пристъпи напред. Люшкането на вълните не ѝ пречеше и тя вървеше все едно лодката е взидана в камък.
— Къш! — извика тя достатъчно силно, за да сепне Снори и Тутугу и да ме накара да подскоча. — Къш, нощно изчадие. Къш, рожбо на лъжите. Къш, дъще на Локи! Къш, дете на Аракни! — Очите на Кара блестяха от залеза. Тя вървеше напред, протегнала ръка пред себе си и стиснала в нея нещо, което приличаше на човешка кост.
— Брей, че хубавица! — каза Аслауг. — Снори ще ти я отнеме. Знаеш го, нали, Джалан?
— Къш! — изрева Кара. — Тази лодка е моя! — Удари с костта по мачтата и по целия корпус грейнаха руни, пламтящи със зимна светлина. В същия миг Аслауг като че ли се свлече, преля в някаква по-малка форма, с размерите на куче, така обгърната в мрак, че трудно можеше да се различи каквото и да било… освен че имаше прекалено много крака. Като дращеше бързо-бързо с дългите си сухи крайници, тя се преметна през борда и изчезна без плясък. Потреперих и вдигнах очи към Кара, която отвърна на погледа ми, стиснала устни в тънка линия. Предпочетох да не казвам нищо. Вьолвата остана така, опряла костта в мачтата, минута, две, три, и накрая, когато слънцето изчезна зад ръба на света, се отпусна.