Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
По-ниско.
Армия лагерува около замъка, разположена като за обсада. Армия тъй многобройна, че палатките на различните части нашарват земята като посевите в голяма нива. Конете за кавалерията са прибрани в заграждения, на стада от по хиляди животни. Горите са изсечени, за да се построят машините, които чакат в предния край на войската. До всяка са струпани пирамиди от камъни, високи по десет, двайсет, трийсет стъпки. Метателните рамена на требушетите, катапултите и мангонелите са изтеглени назад, заредени, готови за стрелба.
По-ниско.
Вонята и какофонията на ордата са непоносими. Такова гъмжило от хора и коне на толкова тясно място. На високото се издигат шатри, украсени с гербове. Великите родове на Слов са тук. Височайшите и могъщите са дошли с рицарите и наборната си войска. Сред горите от знамена се виждат гербовете на благородници от Загре, Зюдрайх, дори Маяр. Не може да са по-малко от трийсет хиляди души. Може би петдесет хиляди.
Аз падам. Падам. Към външната стена. Невидим се спускам сред войниците, стълпили се на върха на най-източната стражева кула. Тук има сто стрелци с гладки железни шлемове, нагънати по врата, шапчици от метални брънки, кожени жакети с пришити железни плочки, поли от припокриващи се кожени ивици с железни капси. Виждал съм такива брони на стойки, наредени по края на дългата галерия на Римската палата. Като дете имах навика да се крия зад една от тях, до западното стълбище, и да изскачам, за да стряскам прислужничките.
Една машина за мятане на стрели — скорпион — стои в предната част на кулата, прицелена между бойниците към далечния враг. Обслужващите я мъже се държат на почетно разстояние, докато неколцината благородници, събрани непосредствено зад машината, обсъждат нещо.
След миг стоя между тях. До мен има грамаден воин в очукана плочеста броня — издръжливо нещо, изработено в стар стил от черно желязо. Той ме поглежда, но взорът му минава през мен.
— Можем да чакаме подкрепления. Дори да отнеме два месеца, ще устоим — казва той. Очите му са свирепи и мрачни, лицето сурово, черна брада стърчи около квадратната му челюст, през която минава блед белег.
— Майната му на това! — Говорещата, която досега е съзерцавала врага, се обръща. Висока е метър и деветдесет, атлетично сложена, силна, млада… може би на осемнайсет. Бронята ѝ е позлатена, а върху нея с емайл са изобразени пламтящите копия на Червения предел. Тук обаче няма суета, стоманата е с нормална дебелина и без украса. Войнишка броня. — Ако им позволим да се задържат тук, пътят на царя на запад лежи открит. Воините на Степите ще се окажат пред портите на Вермилиън преди жътва.
Гледам лицето ѝ, широко и ъгловато, необичайно бледо за жена от Предела — рошава тъмночервена коса, гневни лешникови очи, пълни устни. Познавам това лице.
— Контаф. — Тя пристъпва към рицаря до мен. Даже жена с нейния ръст трябва да го гледа отдолу нагоре. — Можем ли да атакуваме? Да излезем на набег? Те няма да очакват атака.
При тези думи мъжете около нея си поемат рязко дъх, рицари-капитани и лордове, ако се съди по броните им. Мога да ги разбера. В замъка няма достатъчно войници, за да се опълчат на армията отвън. Знам го, без дори да погледна. Замъкът не може да побере толкова хора.
— Те няма да очакват атака, принцесо — казва Контаф. — Но въпреки това са готови за атака. Кервжич не е глупак.
— Пратеници! — обажда се един мъж на стената, долепил далекоглед до окото си.
Принцесата повежда благородниците към бойниците и стрелците се разделят, за да ѝ направят път.
— Говори — казва тя.
— Десет ездачи под бял флаг. Парламентьор. И пленник. Момиче…
Принцесата грабва далекогледа и го долепва до окото си.
— Гуен!
— Кервжич е хванал сестра ви? — Юмрукът на Контаф се свива върху дръжката на меча му и железните плочки на бронираната му ръкавица изстъргват една в друга. — Значи Омера е паднала.
— Дай ми лъка си — заповядва принцесата на най-близкия стрелец.