Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Ъъъ… — казах и понечих да стана. — Може би по-късно. — Но Снори и Тутугу вече бяха при нас и пръхтяха весело, като че ли разигравах някакво представление за тяхна забава.
Тежестта на очакванията им ме натисна обратно върху пейката.
— Ха! Все едно ме е страх от някаква си игличка. — Успях да изтръгна от себе си нещо като смях. — Давай, мадам вещице.
— Първо трябва да кажа заклинанията. — Тя ме дари с лека усмивка и изведнъж въпреки дългата цяла стъпка игла между нас и факта, че ми беше обещала да посрещне следващото ми настъпление с нож в топките, открих, че я желая. Не беше пищна като Астрид, нито стройна като Еда, нито красива колкото тях двете… може би похотта ми се разпалваше от това, че е забранена за мен, но беше по-скоро заради силата ѝ. Ако оставим настрани дъртите вещици като Скилфар и баба ми, никога не бях срещал по-способна жена. Също като Снори, тя имаше у себе си нещо, което не ти даваше да повярваш, че някога ще те изостави, ще се уплаши, ще побегне.
Кара запали фенер. После, като говореше на стария език на Севера, топна иглата в морето и я прокара през пламъка. Сред мърморенето изрече моето име. Повече от веднъж. В нейната уста звучеше добре.
— Когато иглата бъде окървавена, трябва да вкусиш кръвта. Тогава каквото има да се разкрие, ще дойде.
— Опитвал съм кръвта си и преди. Не ми каза много. — Сигурно бях глътнал цял галон от нея, когато Астрид ме фрасна. Почне ли да кърви, носът ми сякаш няма спиране.
— Това ще е различно. — Пак онази усмивка. — Дай си ръката.
Направих го. Не бях сигурен колко дълбоко ще ме убоде иглата, но се стегнах. Ако се разпищях като малко момиченце, това едва ли би ми помогнало в новата ми мисия да я вкарам в леглото.
Кара хвана ръката ми и я опипа, сякаш за да намери идеалното място. Стоях неподвижно, доволен от докосването ѝ, и усещах как между нас се трупа топлина.
— Сега… — Тя закръжи с иглата над дланта ми, сякаш търсеше нещо.
— Ох! Боже Господи! Ису милостиви! Кучката ме прободе! — Дръпнах ръката си, пронизана от иглата, която Кара беше забила през нея с едно плавно движение. — Ису! — Педя осеяна с алени капки стомана стърчеше от опакото на дланта ми.
— Бързо! Вкуси от нея. Колкото повече се бавиш, толкова по-отдавнашни са спомените! — Кара ме сграбчи за китката и се опита да избута ръката ми към устата ми.
— Ти ме намушка, мамицата му! — Не можех да повярвам. Чернота плъзна пред очите ми и усетих, че ми прималява от шока. Странно, но не болеше много.
— Помогни ми. — Кара се обърна към Снори и натисна китката ми с две ръце. Кървавата игла се люшна към лицето ми. Но проклет да бях, ако ѝ позволях да го направи. Дам ли ѝ шанс, току-виж забила иглата в устата ми! Натиснах обратно. — Стига си се съпротивлявал, Джалан. Няма много време.
Снори прибави своята сила към задачата и миг по-късно иглата изтри оплакванията от езика ми. Кара издърпа стоманата. Ето тогава дойде болката — докато иглата стържеше по малките костици в дланта ми.
— А сега се съсредоточи, Джалан! Тази част е важна. — Тя стисна лицето ми между предателските си длани. Може да е казала и още нещо след това, но аз загубих съзнание.
Летя. Или съм небето. То е едно и също. Денят преваля и далеч под мен земята се гъне, надига се и пропада. Планините все още улавят слънцето, горите потъват в сянка, реките препускат или се влачат лениво, всяка според природата си, но всички до една устремени към морето. Океанът лежи в далечината, набръчкан от гаснещата светлина.
По-ниско.
Земята долу се простира от раззеленени равнини към сухи хълмове, увенчани с камък. Струйки дим нашарват въздуха като дантели, къдрени от вятъра. Полята лежат почернели, където огънят ги е погълнал. Една гора, широка цели акри, пламти.
По-ниско.
Замък се е проснал на висок хребет, с изглед към две долини, които се протягат към разцъфналите земи. Огромен замък, с външна стена дебела колкото къща, по-висока от дърветата, прекъсвана от седем кръгли кули. Зад нея има малък град от камък и Строителски тухли, после втора стена, няколко разкрача дебела и по-висока от първата, а оттатък — казарми, оръжейни складове, водохранилище и крепостна кула. Тази крепост ми е позната — или поне така си мисля. Напомня ми за кулата Амерот, която се издига на ръба на Скорпионите, верига височини, опасали района, където се срещат Червеният предел, Слов и Флоренция. Посещавал съм тази кула веднъж. Трябва да бях десетгодишен. Татко беше пратил Мартус да служи като оръженосец на лорд Марсдън, чието домакинство е настанено там. Двамата с Дарин също отидохме като част от образованието ни. Тази кула беше най-високата сграда, която бях виждал. И все още е. Работа на Строителите. Грозна правоъгълна постройка от лят камък, без прозорци или орнаменти. Спомням си, че беше заобиколена от трошляк, а селото се намираше на миля от нея, защото местните се страхуваха от призраци и не искаха да живеят по-наблизо. Двамата с Дарин яздехме из околните хълмове, все още достатъчно млади, за да изследваме и да си играем. Спомням си, че по скалите там имаше странни белези от обгаряне. Бяха покрити с пукнатини с правилни геометрични форми, чийто произход не можех да си обясня.