Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Тя не е добре дошла тук — каза Кара и се върна на кърмата, за да продължи да направлява лодката.
— Тя и Баракел са всичко, което двамата със Снори имаме на наша страна. Те са древни духове, ангел и… хммм… Гонят ни хора, твари, които правят магии със същата лекота, с която дишат… Имаме нужда от тях. Сестрата на Червената кралица ни даде…
— Червената кралица ви мести по дъската си като всички други пешки. Това, което ви дава, е колкото оръжие, толкова и нашийник. — Кара хвана отново руля и коригира курса. — Не се заблуждавай относно природата на тези създания. Баракел е валкирия или ангел не повече, отколкото ти или аз. Той и Аслауг някога са били хора. Някои от Строителите са се изкопирали в своите машини — други пък, когато Колелото се завъртяло за първи път, избягали от плътта си в нови форми.
— Аслауг никога не ми е казвала…
— Тя е дъщеря на лъжите, Джалан! — Кара сви рамене. — Пък и вероятно вече не помни. Духовете им прекалено дълго са били оформяни от очаквания. Когато дошъл Денят на хилядата слънца, волята им ги освободила. Богове в един празен свят… а после сме се върнали ние. Нови хора, бродещи по земята, докато отровите се разсейвали. Нова воля. И бавно, без нито ние, нито те да разберем, нашите истории за духове и нашата воля са ги превърнали в нещо, което отговаря на очакванията ни.
— Хм. — Отпуснах се назад, мъчех се да намеря някакъв смисъл в думите на вьолвата. След малко ме заболя главата. Така че престанах и вместо това загледах вълните.
Продължихме да плаваме. Снори и Кара, изглежда, намираха по нещо вълнуващо във всяка новооткрила се пред нас част от скръбния северен бряг. Даже самото море ги очароваше. Вълните правят това и това, вятърът се обръща, скалите са такива и онакива, течението е западно. Пфу. Бях чувал по-интересни разговори между овчари, описващи болежките на овцете. Или вероятно щях да съм чувал, ако бях слушал разговори между овчари.
Следствието от скуката е, че човек е принуден да отправя взор или към бъдещето, или към миналото, или към въображението си. Аз намирам своето за прекалено смущаващо за гледане, а и вече бях изчерпал възможните сценарии за завръщането си у дома. Затова седях нацупен на носа на „Еренса“ и дълги часове размишлявах над обстоятелствата на отвличането си от Червения предел и принудителния тежък преход през половината Империя до Черната крепост. Отново и отново мислите ми се връщаха към Гариус и мълчаливата му сестра — родени като сраснати уроди, законните крал и кралица на Червения предел. Баща им, Голот, накарал хирурзите да ги разделят, но никой от тях не можел да седне на трона, когато умре. Затова той ги прескочил в полза на Алика, по-малката сестра. Моята баба. Не толкова явно чудовище. Но кой от тях управляваше всъщност? Кой от тях бе пратил Снори и мен по пътя ни на север? Кой от тях бе рискувал живота и душата ми срещу Мъртвия крал? Хирурзите с техните остри ножове и тъпи мнения бяха разделили Гариус от сестра му, но близнаците не се бяха разделили поравно. Гариус бе останал сакат разказвач на истории, а безименната му сестра — мълчалива воайорка на бъдните години. А баба ми, Червената кралица — биещото сърце на Предела от цяло поколение, желязната кралица, винаги непоклатима, от чиито армии се боеше целият Юг и чието име бе хулено навред.
Спомените ме тормозеха, както са склонни да правят, когато няма какво да заглуши шепота им. Гариус ми беше дал маминия медальон и през годините аз така го бях увил в лъжи, че не можех да разпозная стойността му дори когато го държах в ръка. Може би съм бил също толкова сляп и за целта му. Доктор Тапрут, човекът, който знаеше малкоизвестни факти за склоновете на Скраа и билата на Нфлр в Уулискинд, ми беше казал нещо за майка ми и аз се бях изсмял на грешката му. Дали не бях увил живота ѝ в също толкова лъжи като медальона ѝ? Дали не гледах на смъртта ѝ със същата слепота, която бе скривала от мен природата на медальона?
Не ми е присъщо да витая в миналото. Не ми допадат неудобните истини. Предпочитам да заглаждам ръбовете и връхчетата, докато ми остане нещо, което си струва да се пази. Но в една лодка насред морската шир човек няма кой знае какво друго за правене.
— Покажи ми ключа — казах.
Снори седеше до мен, пуснал в морето една връв с кука на края. Не беше хванал нищо за всичките часове, откакто го правеше.
— Пазя го на сигурно. — Той сложи ръка на гърдите си.
— Не мисля, че нещо в него може да се нарече сигурно. — Седнах с лице към него. — Покажи ми го.