Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Снори остави ключа да увисне пак на гърдите му.
— Аз съм Снори вер Снагасон, воин на ундоретите. Живях викингски живот, прост и суров, на бреговете на Уулиск. Битки и клан. Ферма и семейство. Бях толкова храбър, колкото ми е по силите. Толкова добър, колкото можех. Бил съм пешка на сили, по-велики от мен, използван като оръжие, манипулиран, лъган. Не мога да твърдя, че и в момента на рамото ми не лежи чужда ръка — но в морето, сред беса на вечерната буря и в спокойствието на утрото, съм се взирал в себе си и ако това не е вярно, то не зная нищо вярно. Ще отнеса този ключ, който спечелих с битки, кръв и загуби. Ще отворя вратата към смъртта и ще спася децата си. И ако Мъртвия крал или неговите слуги дойдат срещу мен, ще ги поваля с брадвата на бащите си.
Тутугу дойде и застана до рамото на Снори, без да каже нищо, но посланието му бе ясно.
— Ти имаш до себе си приятел, Снори от ундоретите. — Скилфар претегли с очи Тутугу, а пръстите ѝ шаваха, все едно си играе с някаква нишка. — Такива неща са редки. Светът се състои от сладост и болка — Северът знае това. И умираме със знанието, че предстои последна битка, по-велика от всички преди нея. Остави своите мъртви на мира, Снори. Плавай към нови хоризонти. Забрави за ключа. Мъртвия крал не ти е по силите. Всяка от скритите ръце би могла да ти отнеме това нещо. Аз мога да смразя костния ти мозък и да го взема още сега.
— Ала няма да го направиш. — Снори не знаеше дали магията на Скилфар може да го надвие, но знаеше, че след като толкова се е постарала да разкрие мотивите и намеренията му, няма просто да му вземе ключа.
— Да, няма. — Тя изпусна една въздишка, тъй студена, че образува облаче във въздуха. — Светът се оформя по-добре от свободната воля. Дори ако това означава да оставиш глупави мъже да действат на своя глава. В сърцето на всичко, сгушена сред корените на Игдразил, се намира шегата на съзиданието, която засрамва всички измами на Локи. Всички ние сме спасявани също толкова често от действията на глупците, колкото и от делата на мъдреците.
— Върви, щом трябва — каза тя след още една въздишка. — Но ще ти го кажа ясно — каквото и да намериш, няма да е онова, което си търсил.
— Ами вратата? — Снори произнесе думите тихо, по-разколебан отвсякога.
— Кара — обърна се Скилфар към другата жена. — Този човек търси вратата към смъртта. Къде ще я намери?
Кара, която досега изучаваше пръстите си, вдигна поглед и се намръщи изненадано.
— Не знам, майко. Такива истини са отвъд способностите ми.
— Глупости. — Скилфар щракна с пръсти. — Отговори на човека.
Мръщенето се усили, ръцете се вдигнаха, пръстите се вкопчиха несъзнателно в окичените с руни плитки.
— Вратата към смъртта… Аз…
— Къде би трябвало да се намира? — настоя Скилфар.
— Ами… — Кара отметна глава. — Защо трябва да е някъде? Защо вратата към смъртта да е на определено място? Ако беше в Тронд, как би могло това да е правилно? Ами пустинниците в Хамада? Трябва ли да са толкова далеч от…
— А нима светът е справедлив? — попита Скилфар и усмивка трепна на тънките ѝ устни.
— Ами… Не. Но в него има красота и баланс. Правилност.
— Значи щом има врата и тя не е никъде… тогава какво? — Един блед пръст се завъртя, за да подкани Кара да побърза.
— Трябва да е навсякъде.
— Да. — Скилфар отново обърна зимно сините си очи към Снори. — Вратата е навсякъде. Просто трябва да знаеш как да я видиш.
— И как да я видя? — Снори огледа пещерата, сякаш очакваше да открие, че през цялото това време вратата е стояла в някоя сенчеста ниша.
— Не знам. — Скилфар вдигна ръка, за да възпре протестите му. — Трябва ли да знам всичко? — Тя подуши въздуха и се взря любопитно в Снори. — Ти си ранен. Покажи ми.
Без да се оплаква, Снори разтвори жакета си и дръпна ризата нагоре, за да покаже червената покрита с коричка резка от ножа на убиеца. Двете вьолви станаха от местата си, за да я огледат по-добре.
— Старата Гроа в Тронд каза, че отровата на острието надхвърляла нейното изкуство. — Снори трепна, когато Скилфар го мушна със студен пръст в ребрата.
— То и брадавиците надхвърлят изкуството на Гроа — изсумтя Скилфар. — Безполезно момиче. На нищо не можах да я науча. — Тя стисна раната и Снори ахна от соленото парене. — Това е работа на заклет в камъка. Призовка. Келем те вика при себе си.
— Келем ли?
— Келем Калайджията. Келем имперският ковчежник. Келем Пазителя на портите. Келем! Чувал си за него! — сопна се тя раздразнено.
— Вече съм. — Снори сви рамене. Името наистина му беше познато. От приказки, разказвани на децата край огъня в дългите зимни нощи. Снори си помисли за флорентинското злато на убийците, спомни си за миг страховитата им бързина. На всяка монета бе изсечена потъналата камбана на Венеция. Болката в раната му се усили, гневът му също.