Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
И Мари-Лор усеща — отчасти защото чичо й поднася шепа кафеени зърна под носа й и отчасти защото вярва, че наистина летят над Борнео, и не иска да развали магията.
Ходят до Шотландия, Ню Йорк, Сантяго. Неведнъж се обличат топло и прескачат до месечината.
— Я виж какви сме леки, нали Мари? Можем да си подскачаме само като си мръднем пръста! — Слага я на стола с колелца и трополи несръчно из стаята, въртейки я насам-натам, докато тя остане без дъх от смях.
— Ето, опитай на вкус Луната — казва той и й бута в устата нещо с вкус на сирене.
Най-сетне отново сядат един до друг, тупайки с длан възглавниците, и стаята бавно възвръща привичните си очертания.
— Ах — казва той с вече утихнал и непресторен глас и едва доловима тревожна нотка. — Ето че пак се върнахме. Вкъщи сме.
Сборът от ъглите
Викат Вернер в кабинета на преподавателя по технически дисциплини. Три елегантни дългокраки хрътки се отъркват около него на влизане. Стаята е осветена от двойка настолни лампи със зелени стъклени абажури и в сенките им Вернер различава рафтове, претъпкани с енциклопедии, модели на вятърни мелници, миниатюрни телескопи, призми. Д-р Хауптман стои прав зад голямото си бюро, в куртката с месингови копчета, сякаш и той току-що е влязъл в стаята. Ситни къдрици обрамчват бледото му чело; сваля кожените си ръкавици, издърпвайки един по един пръстите им.
— Хвърли една цепеница в огъня.
Вернер прекосява стаята и разбутва жаравата в камината. В ъгъла забелязва със закъснение той, седи и трети човек, исполин, отпуснат сънливо в едно кресло, предназначено за далеч по-дребни хора. Франк Фолкхаймер, курсист от по-горните класове, седемнайсетгодишен, гигант от някакво северно село, легенда сред по-младите школници. Според слуховете веднъж пренесъл през реката трима новобранци едновременно, държейки ги над главата си; вдигал без крик задницата на комендантския автомобил. И — пак според слуховете — с голи ръце удушил някакво комунистическо нищожество. Веднъж стиснал муцуната на някакво бездомно куче и го ослепил, за да привиква с гледката на чуждото страдание.
Казват му Великана. Дори и на слабата, колеблива светлина се вижда как пулсират вените на бицепсите му.
— Ти си първият, успял да направи електродвигател — казва Хауптман, наполовина с гръб към Фолкхаймер. — Имам предвид самостоятелно.
Вернер не знае какво да отговори и мълчи. Разбутва още веднъж жаравата и към комина политат искри.
— Разбираш ли от тригонометрия, школник?
— Самоук съм, господине.
Хауптман вади лист хартия от едно чекмедже и пише върху него.
— Това нещо говори ли ти?
Вернер присвива очи.
— Формула, господине.
— Ясен ли ти е смисълът й?
— Мисля, че се използва за намирането на трета точка по две известни. Сините очи на Хауптман блясват; има вид на човек, открил нещо безкрайно ценно да се валя пред краката му.
— Можеш ли при дадени две точки и разстоянието между тях да намериш третата? Да начертаеш триъгълник?
— Мисля, че мога, господине.
— Седни на бюрото, Пфениг! На мястото ми. Ето ти молив.
Вернер сяда, краката му не достигат пода. Камината бълва горещ въздух в стаята. Казва си: „Просто ги забрави — Фолкхаймер, с неговите гигантските обувки и челюст като от сгурбетон; аристократичния Хауптман, крачещ наред-назад пред огнището; късния час, кучетата и лавиците, преливащи от любопитни украшения. Мисли единствено за задачата!“
и
Сега търсим d.
Вернер замества променливите c числата от условието на Хауптман. Представя си двама наблюдатели, които вървят един срещу друг, срещат се и отправят поглед към някаква отдалечена точка: платноход или заводски комин. Пита за линийка и Хауптман моментално му я подава, тъй като е очаквал въпроса му. Вернер я взима, без да вдига очи, и се заема да изчислява синусите.
Фолкхаймер гледа. Дребният доктор на науките крачи насам-натам с ръце на кръста си. Огънят припуква. Чуват се само дишането на хрътките и цъкането от плъзгача на сметачната линийка.
Вернер казва:
— Шестнайсет цяло и трийсет и четири стотни, господин докторе.
Чертае триъгълника, обозначава дължината на всяка отсечка и му подава листа. Хауптман проверява нещо в книга с кожена подвързия. Фолкхаймер лекичко се размърдва в стола си; хем го мързи, хем му е любопитно. Преподавателят чете, подпрян на бюрото си, като разсеяно се прозява, докато смила прочетеното. Вернер е вцепенен от внезапен и безпричинен страх, който изчезва, след като среща погледа на Хауптман.