Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
— Тук обичат ли богатите?
— Обичат ги, много ги обичат.
— Защо? — искрено се учудих аз, твърдо убеден, че богаташите рядко са обект на всенародна любов.
— Хората изпитват състрадание към тях, защото те ще станат бедни. Освен това… — администраторът се замисли. — Богатите отделят от парите си за религиозни храмове и ступи. Те знаят, че ако даряват, през следващия си живот може да не станат бедни, а като нас — средна класа.
— Каква ви е заплатата?
— Шест долара, понякога осем.
— На месец?
— Да.
— Стигат ли ви?
— Е, как да ви кажа… не съм беден.
— А вие давате ли пари за религиозни храмове?
— Да, разбира се.
— Макар парите да не ви стигат?
— Оризът при нас е евтин.
— А месо ядете ли? — не се отказвах аз.
— Не малко непалци гледат кокошки. Аз също. Когато колим кокошка, тогава ядем месо.
— Навремето, когато за първи път посетих Катманду, докато се разхождах в една тясна уличка, отгоре ме заляха с някаква зелена и воняща помия. Да не би това да е …
— Да, кокоши тор — усмихна се администраторът. — Непалците го размиват с вода и го изхвърлят на улицата. Ами как иначе?
— А петлите кукуригат ли сутрин?
— И сутрин, и през деня.
— Значи и вие давате пари за храмовете, макар че не живеете особено богато — недоверчиво произнесох аз.
— И бедните даряват, когато имат.
— Според вашата религия какви ще стават бедните в следващия си живот?
— Богати.
— Сигурно ли е?
— Ами да.
— А религиозните служители не крадат ли?
— Малко.
— Откъде знаете?
— Така казват онези, които работят в храмовете.
— Значи все пак крадат?
— Съвсем малко. Те знаят, че ако крадат малко, в следващия си живот ще станат средна класа — като мен, а ако взимат много, ги очаква бедността.
— Разбирам, че за вас храмовете и ступите са изключително важни. Защо?
— Те правят хората добри, особено ступите — уверено отговори служителят. — Когато се доближиш до ступа, ставаш по-добър. Аз водя там децата си, за да пораснат добри хора.
— По какъв начин влияят?
— Чрез необикновените очи, изрисувани върху тях. Те така те гледат, сякаш те упрекват за всичко лошо, което си сторил. Не можеш да се скриеш от очите. Всеки непалец трябва да погледне в тях.
— Чии са очите, изрисувани върху храмовете? На човек?
— Не.
— На звяр?
— Не.
— На Бог?
— Не.
— Чии са тогава?
— Казват, че са очите на Шангри-ла.
— Шангри-ла не е ли Тибет?
— Казват, че там има страна, където живеят боговете.
— Шамбала?
— Вие, европейците, я наричате така.
— Не са ли очите на Буда?
— Буда също е дошъл от Шамбала. Пратили са го, за да научи хората как да строят ступи.
— Според вас какво е Шамбала?
— Ами не знам… Сигурно е градът, където живеят боговете.
Извадих всички непалски банкноти от джобовете си и ги пуснах в кутията за бакшиши.
Администраторът сведе глава.
— Тенк ю — каза той и се поклони.
Излязох на улицата, поразходих се и едва не се загубих. На връщане видях как един дебел бъдещ бедняк важно подкара мерцедеса си.
В хотела с нетърпение ме очакваха момчетата.
— Знаеш ли, шефе, оказа се, че Рафаел Гаязович е живял в едно общежитие с краля на Непал — рапортува Селиверстов.
— В общежитието на Московския университет? — не повярвах аз.
— Да. Докато завършвах аспирантурата си по биофизика, бях в една стая с непалец, който твърдеше, че е наследник на краля на Непал. Той също стана аспирант и разправяше, че е вторият или третият принц и животът му е в опасност, понеже принцовете се избивали един друг, за да премахнат претендентите за престола — разказа Рафаел Юсупов.
— В крайна сметка убили ли са го? — попита Равил.
— Не знам. Гледам сега снимката на краля и не мога да разбера дали с него съм живял в общежитието — каза Рафаел, отдаден на спомените си. — Колко години минаха от тогава! А и непалците ужасно си приличат.
Заради визите изгубихме още няколко дни. Отговорът от Пекин се бавеше. Мисис Персис — собственичка на туристическата фирма, която организираше пътуването ни до Тибет, ни покани на вечеря в дома си, за да разнообрази престоя ни. Според непалските стандарти тя беше сравнително заможен човек. Надзърнах в кухнята и и видях една огромна купа. Тъй като Селиверстов се отличаваше с добър апетит (изяжда по сто пелмени наведнъж), предложих да му я напълнят с ориз. Цялото семейство, особено децата, изпаднаха в див възторг.
Сергей Анатолиевич без проблеми се справи с предизвикателството.
— Вкусно ли беше? — попита го мисис Персис.
— Много — усмихна се доволен той.
Като усети, че престижът на Русия явно е тръгнал нагоре, Сергей учуди присъстващите с още нещо — изпи на един дъх пълна чаша отвратително непалско уиски.