Златните плочи на Харати

Отдръпнах се от огъня. Стана ми страшно от отвратителния израз „времето на лаврите“. Отново се вгледах в пламъка и разбрах, че бях постъпил правилно, като поръчах тази малка камина. Огънят й ще изгаря греховните помисли на безпътното земно битие. Обещах си често, много често да наблюдавам пламъците. И в моя кабинет винаги да се разнася ароматът на разпаления сред полето огън.

Знаех, че отсега нататък доста хора ще се натискат да бъдат с мен в този разкошен кабинет, ще ме молят да им разказвам за далечните пътешествия и ще се обиждат, когато им намекна, че е време да поработя. Без да искат, те ще ме тласкат към ръба на пропастта, където цари мързелът. И понеже в желанието си да работя аз ще се съпротивлявам, те ще решат, че съм се възгордял. От това неразбиране ще ми става още по-тъжно, а усещането за самота ще се усилва. Възможно е да тъгувам през целия си живот.

И навярно с особено усърдие ще си създавам всевъзможни трудности, ще планирам сложни походи, по всяко време и при всякакъв климат ще нощувам на палатка, ще организирам все нови и нови експедиции, насърчавайки колегите си към поредните изследвания. Разбира се, така трябва, за да не допусна пагубното и главозамайващо очарование на заслужените лаври. Убеден съм, както казва моят приятел Венер Гафаров, че е абсолютно необходимо да си остана „дете на природата“, без умора да се любувам на изгревите и залезите, да изпитвам удоволствие от летния дъжд, да се отнасям с уважение към подскачащата жаба.

Според мен хората не знаят какво е любов. Те обичат най-много парите. Обзема ме дълбока печал, че не съм в състояние да променя нищо. А тъгата всъщност е несподелена любов. Може би във великата и тайнствена Шамбала няма тъга и любовта там винаги се осъществява. А може би в Шамбала скърбят за нас, наблюдавайки от другото измерение залоените ни лица.