Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
— Защо не го намажем със зехтин — обади се Равил Мирхайдаров.
— Е, време е да посетим посланика. Хайде, момчета, ще вземем такси — изкомандвах аз.
— Ей сега, да завия салама.
Защо в Непал цари доброта
Посланикът на Русия в Непал — Владимир Василиевич Иванов, ни посрещна в просторния хол на посолството заедно с дипломата Шамил Алимханович Нугаев. След като изложихме целите на експедицията, го помолихме да се обади в посолството на Китай, за да улесни издаването на визите. После разговорът премина към местните обичаи.
Стана ясно, че в Непал живеят около пет хиляди души, учили в Русия или бившия Съветски съюз. Нашата държава продава на Непал най-вече оръжие. Тук са разпространени комунистическите идеи, затова навремето СССР е имал голямо влияние. Сега не е така.
Посланик Иванов подчерта изрично, че е убеден материалист и атеист. После вдигна показалеца си и шепнешком разказа как една привечер със собствените си очи е видял над непалски ступа ярко светещ кръг.
— Не вярвам в Бог, но… в чудеса вярвам. А в Непал те са в изобилие — добави той.
— Какви други чудеса сте виждали?
— Тук — очите на Владимир Василиевич загадъчно проблеснаха — никой никого не убива, дори плъх или муха. Веднъж видях мишка в басейна и я убих. И бузата ми веднага се поду.
— Бузата ли? — учуди се Селиверстов.
— Да. А пък един известен наш писател, няма да споменавам името му, нарече непалския обичай допотопен примитивизъм. И когато книгата му се появи на пазара, той пропадна в тоалетната на вилата си край Москва и едва не се удави в мърсотията. Не се смейте, тази страна сякаш е омагьосана. Тук е разрешено да се вършат само добрини. Всички злини се стопират.
— Как така? — пак се учуди Селиверстов.
— Непалците и тибетците, а в Катманду има доста тибетци, твърдят, че причината е в ступите, изградени по някакъв древен план. Казват, че засилвали добрите мисли и унищожавали лошите.
— Какъв е този древен план?
— Не зная.
На излизане от посолството попитахме охраната къде да хванем такси. Обясниха ни, че най-добре ще се ориентираме по смърдящите контейнери с боклук. И докато вървяхме по улицата, аз си спомних моите закачки на тази тема с децата. Забелязал съм, че при 6-7-годишните се събужда страстното желание към всякакви чудеса. Те гледат възрастния с широко отворени очи и вярват и на най-неправдоподобната небивалица. Например можеш да им кажеш, че се храниш на боклука, където добри хора носят храна за бедните. Така един път аз дълго лъготих дъщеричката на известната актриса Тансулпан Бабичева. След няколко дни тя ми се обади:
— Какви си ги разправял, Ернст? Детето непрекъснато носи храна при кофите за боклук. Вчера изнесе половин торта.
По онова време дори бях съчинил стихче за боклуджийската кофа, покрай която минавах всеки ден, отивайки на работа. Когато стигнахме до този ориентир, наистина видяхме две-три таксита, а в контейнера ровеха неколцина бедняци със сити, доволни и добри физиономии. Вече в таксито, наподобяващо ръждясала консервена кутия, продължих да се питам защо децата искрено вярват в съществуването на динозаври. Обикновено измислях, че има лоши (червени) и добри (зелени) динозаври. И че само при послушно дете може да долети добър зелен динозавър, да го качи на крилете си и да го отнесе в Шамбала. „А какво е Шамбала?“ — питаха те. „Страната на чудесата“ — отговарях аз.
Таксито прохърка, затресе се и ни задави с кълба дим.
— Дано бричката не се разпадне до хотела. Съвсем се стъмни — въздъхна Селиверстов.
Все пак стигнахме невредими. Шофьорът взе парите и усмихнат до уши, потропа по капака с умиление:
— Вери олд кар, бат вери гуд. (Много стара кола, но много хубава.)
Във фоайето на хотела бях забелязал кутия с надпис Tip box. На английски tip означава бакшиш. Изглежда тук не го взимаха скришом, а ни предлагаха да го пускаме в кутията. На дъното й лежеше копие на 100-доларова банкнота.
— Защо събирате бакшишите в кутия? — попитах един от администраторите.
— Ами — смути се той — понякога хората забравят. Така им напомняме.
— И как е, върви ли?
— Слабо. В ресторанта няма нужда от напомняне, там е по-добре.
— А келнерите делят ли с вас?
— Не. Казват ни сами да се оправяме. И ние се стараем.
— Поравно ли делите помежду си?
— Не, собственикът на хотела взима по-голямата част. Той я дава на бедните.
— …?
— Сър, собственикът също ще стане беден.
— Как така?
— Сега той е много богат, притежава няколко хотела. В Непал обаче вярваме, че богатите задължително ще станат бедни в следващия си живот.