Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Този велик пътешественик е копнеел да открие и опознае Шамбала.
Никой не знае дали е успял. Той самият мълчаливо отбягва този въпрос. Струва ми се, че Николай Константинович съзнателно не е описал в книгите си прозренията, до които е достигнал. Защо? Смутните времена през двайсетте години на XX век изглежда не са му позволили да го стори. Тъга прозира между редовете — благородната тъга на несподелените знания.
В този миг сякаш ме опари мисълта, че ако търсенията ни се увенчаят с успех, може би и ние нещо ще премълчим, може би все още е неразумно да се осветляват технологиите на Шамбала, базирани върху понятията Сила на духа и Чиста душа. Светът все още е твърде лош. В онзи момент, в Катманду, дори и не подозирах, че скоро ще държа в ръцете си картата на Града на боговете, която може да помогне за създаването на нови форми на живот, а думата матрица ще пулсира в главата ми.
— Сър, гладен съм — нечия ръка грубо ме ръгна в хълбока.
„Сигурно в предишния си живот си извършил безброй гадории или редовно си преяждал, та сега си наказан“ — помислих си, докато му давах една непалска рупия. Просякът дори не благодари, а ме бутна за още. Изправих се, но той ме дръпна за фланелката. Отдалечих се и го погледнах — в очите му искреше омраза. Обзе ме още по-голяма печал.
Сега, когато си припомням първия ден в Катманду и пиша тези редове, навън е златната руска есен в началото на септември 2001 г. Изминали са цели две години. През това време написах първия том на тази книга — „Трагичното послание на древните“. В него изложих логиката и научните изчисления, които подсказват, че на Земята би трябвало да съществува приказен Град на боговете, оформящ световната система от пирамиди и древни монументи. Точно там вероятно е легендарната Вара, в която след Всемирния потоп древните отново са клонирали представителите на петата човешка раса.
Приключих първия том за единайсет месеца. Началото на втория съвпадна с тържественото откриване на новата сграда на нашия Общоруски център за очна и пластична хирургия. До този момент работехме в такава теснотия, че съвсем естествено бе в коридора да лежи министър или депутат. А известната Тамара Горбачова, на която извърших първата трансплантация на око и която престоя близо година в единствената стая с две легла, получи прякора „интер-момиче“, тъй като от безизходица настанявахме при нея чуждестранните пациенти.
Сградата, построена по инициатива на президента на Башкирия Муртас Рахимов, стана красива. Един от нашите пациенти араби, досущ като Бен Ладен, каза, че прилича повече на ВИП-хотел, отколкото на болница. През последните месеци се бях преобразил в същински технически ръководител и ругаех наравно с работниците, но сега с възхита гледах сътвореното от уфимските майстори.
Церемонията по откриването събра вицепремиера на руското правителство Валентина Матвиенко, заместник-министъра на здравеопазването Татяна Стуколова и редица други високопоставени лица. Беше тържествено, а накрая, когато цялата делегация излезе навън, духовият оркестър засвири валс. Професор Сагит Муслимов — отличен танцьор, покани Валентина Матвиенко. Бяха красива двойка. След тях всички се завъртяха в ритъма на валса. Аз поканих Татяна Стуколова и колкото и да се стараех, няколко пъти я настъпих по краката.
По някое време незабелязано се измъкнах, качих се в новия си шикозен кабинет и запалих камината. Мислите ми сякаш се сляха с огъня и потрепваха редом с пламъците. Видимо бях щастлив, но онова свято и съкровено, кой знае как обединило се с пламъка, тъгуваше, и то силно. Вътрешното ми Аз негодуваше. Не се гневеше, но с тих шепот ми подсказваше, че разкошната сграда, луксозният кабинет и изобщо моят имидж на преуспял човек, реализирал плановете си, не са ми близки. Вътрешното ми Аз се чувстваше уютно не тук, сред скъпата мебел, а край огъня сред полето.
В кабинета влезе моят приятел Юрий Иванович Василиев и също седна до камината. Като отговарях механично на въпросите му, потънах в себе си и съвсем ясно усетих самотата. Какъв парадокс! Около мен имаше толкова искрени приятели! Усещането за самота идваше обаче отвътре, от подсъзнанието.
Примъкнах се до камината и едва не опърлих официалното си сако, сякаш се опитвах да намеря по-близък контакт с душевните си терзания. Постепенно разбрах, че досега, в една или друга степен, бях успявал да живея в хармония. През цялото време се вслушвах в интуицията, която — както е известно — е дар от Бога. Животът ме беше мачкал, без да ми дава възможност да допусна в душата си мързела или възгордяването. А сега бяха възникнали всички условия тези вездесъщи грехове незабелязано да проникнат в мен. Беше настъпило времето на лаврите.