Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Макар че въздухът беше топъл и спокоен, тъмните облаци изглеждаха неестествено плътни. Корабът бе стоял почти неподвижно целия ден, платната бяха провиснали до мачтите.

— Кога ли ще започне бурята? — каза високо Мириамел.

Един млад моряк, който стоеше наблизо, вдигна очи и попита изненадано:

— Лейди? Мен ли пита?

— Чудех се кога ще започне бурята. — Тя посочи надвисналите облаци.

— Да, лейди. — Явно не му беше лесно да говори с нея. Тя предположи, че е от някой от по-малките южни острови, на някои от които жителите не говореха дори набански. — Буря дойде.

— Знам, че ще дойде. Питам се кога.

— Аха. — Той кимна, после се огледа крадешком, сякаш ценното знание, което се канеше да огласи, можеше да привлече крадци. — Буря дойде много скоро. — И й отправи широка многозъба усмивка. Погледът му пробяга от обувките до лицето й и усмивката стана още по-широка. — Много хубава.

Моментното й удоволствие, че води разговор, колкото и да е ограничен, се изпари от това нахално оглеждане. Все пак колкото и свободно да я изучаваше, той никога не би посмял да я докосне — но това беше само защото гледаше на нея като на играчка, която по право принадлежи на господаря на кораба Аспитис. Възмущението й се смеси с внезапна несигурност. Беше ли той прав? Въпреки всички съмнения, които хранеше сега към графа, който, ако Ган Итай беше права, се бе срещал с Приратес, и ако Кадрах бе казал истината, дори бе сред служителите на червения проповедник, тя поне бе повярвала, че обявеното му намерение да се ожени за нея е истинско. Но сега се питаше дали това не е само уловка, която да я прави отстъпчива и признателна, докато не стане възможно да я изхвърли в Набан и да си потърси нова плът. Графът без съмнение смяташе, че тя ще се срамува твърде много да разкаже какво е станало.

Мириамел не беше сигурна какво я тревожи повече — възможността да бъде принудена да се омъжи за Аспитис или противоположната възможност: че той може би я лъже със същата лекомислена снизходителност, която можеше да прояви към една хубавичка кръчмарска проститутка.

Тя изгледа студено моряка и той малко смутено се обърна и тръгна към носа на кораба. Мириамел го гледаше и мълчаливо му пожелаваше да се спъне и да фрасне смуглото си лице в палубата, но желанието й не се изпълни. Тя пак обърна очи към сажденосивите облаци и мрачния метален океан.

Три малки кръгли неща подскачаха във водата на един хвърлей зад кораба. Докато Мириамел гледаше, едно от тях се приближи, отвори червената дупка на устата си и изрева. Клокочещият глас на килпата се разнесе надалече над спокойната вода. Мириамел подскочи от изненада и при движението й и трите глави се обърнаха към нея; черните очи я гледаха вторачено, устите се отваряха и затваряха. Мириамел отстъпи от парапета и направи знака на Дървото, след това се обърна, за да избяга от пустите очи, и едва не събори Турис, младия паж на граф Аспитис.