Пазачът на фара [bg]

От друга страна обаче, Емели се чувстваше още по-ограничена. Карл и Юлиан не можеха да ходят на обичайните си пътувания до Фелбака. Преди, макар че тя всеки път се страхуваше от момента, когато ще се върнат пияни и озлобени, тяхното отсъствие все пак й даваше малко свобода. Сега те по-често бяха близо до нея и обстановката беше напрегната. Опитваше се да им угажда и мълчаливо изпълняваше задълженията си. Карл продължаваше да не я докосва, а тя не бе правила нови опити да го доближи. Лежеше напълно неподвижна в края на леглото, притисната до студената стена. Но вредата беше нанесена. Ненавистта му към нея не намаляваше и тя се чувстваше все по-сама.

Гласовете ставаха по-силни и Емели по-често виждаше неща, които здравият разум отричаше. Знаеше, че не си въобразява. Мъртвите бяха нейната утеха, нейната единствена компания на самотния остров, а тяхната мъка бе в съзвучие с нейната собствена. Техният живот също не бе протекъл както им се бе искало. Разбираха се взаимно, макар че съдбите им бяха разделени от най-дебелата преграда. Смъртта.

Карл и Юлиан не ги виждаха по същия начин като нея. Но понякога като че ги изпълваше безпокойство, което не разбираха. Тогава тя виждаше страха им и това тайно я радваше. Вече не живееше за любовта си към Карл. Мъжът й не беше този, за когото го бе мислила, но животът беше такъв, какъвто е, и тя нямаше какво да направи, за да го промени. Можеше единствено да се радва на страха му и да търси утеха при мъртвите. Това й даваше усещането, че е избрана. Тя единствена знаеше за съществуването им. Те бяха само нейни.