Пазачът на фара [bg]

– Наистина не й е било леко. Имала е нужда от това дете – каза Вивиан тихо, изричайки с думи точно това, което Ерика си бе мислила толкова много пъти.

Ана заслужаваше това дете. Заслужаваше да бъде щастлива.

– Не знам какво да правя. Тя като че ли изобщо не забелязва, че съм там. Сякаш е изчезнала. И се страхувам, че няма да се върне обратно.

– Не е изчезнала – каза Вивиан, която люлееше Антон в скута си. – Просто се е скрила на място, където не я боли толкова много. Но знае, че си там. Най-доброто, което можеш да направиш, е да бъдеш до нея и да я докосваш. Забравили сме колко важно е човешкото докосване, но имаме нужда от него, за да оцелеем. Така че докосни я и кажи това и на мъжа й. Често правим грешката да оставяме скърбящите сами. Смятаме, че имат нужда да бъдат оставени на спокойствие. Това е голяма заблуда. Ние сме стадни животни и имаме нужда от стадото до нас, имаме нужда от близостта, топлината, докосването на други хора. Погрижи се Ана да бъде обградена от стадото си. Не я оставяй да лежи сама, не я оставяй безпрепятствено да се оттегли на онова място, където няма нито мъка, нито каквито и да е други чувства. Накарай я да излезе от там.

Ерика помълча известно време. Размишляваше над думите на Вивиан и осъзна, че тя има право. Не биваше да оставят Ана да се отдръпне. Трябваше да се постараят повече.

– И не се чувствай виновна – каза Вивиан. – Нейната мъка няма нищо общо с твоето щастие.

– Но тя сигурно усеща... – започна Ерика и сълзите й потекоха още по-силно от преди. – Сигурно усеща, че аз получих всичко, а тя нищо.

– Тя знае, че двете неща не са свързани. Ако някой застане между вас, то това ще е чувството ти за вина. Не завист или гняв от страна на Ана, защото твоите деца са оцелели. Това съществува само в твоята глава.

– Откъде знаеш?

Ерика не смееше да повярва на това, което казва Вивиан, макар да й се искаше. Откъде знаеше тя какво мисли и чувства Ана? Дори не я беше срещала. Но в същото време думите й звучаха истински и вярно.

– Не мога да обясня как го знам. Но имам усет за някои неща, а и знам много за хората. Можеш да разчиташ на мен – каза Вивиан уверено.

За своя изненада Ерика почувства, че наистина може да разчита на нея.

Малко по-късно отново се запъти към детската градина. Отдавна не бе усещала стъпките си толкова леки. Беше се отървала от това, което й пречеше да се доближи до Ана. Беше се отървала от чувството за безпомощност.