Пазачът на фара [bg]

Вивиан излъчваше заразителен ентусиазъм и Ерика беше обзета от чувство, което първоначално й бе трудно да идентифицира. Но скоро установи какво е. Искаше й се Вивиан да я хареса.

– Колко хубаво се е получило – каза тя и погледна към „Бадис“.

– Да, страшно сме горди – каза Вивиан и също отправи поглед натам. – Искаш ли да те разведа?

Ерика погледна часовника си. Мислеше да вземе Мая по-рано, но напоследък дъщеря й се чувстваше много добре в детската градина и вероятно нямаше да се разсърди, ако я вземе по обичайното време. Изкушаваше се да види дали на красивата фасада отговаря също толкова изпипан интериор.

– С удоволствие. Само не знам как ще кача това.

Тя посочи количката и погледна към стръмното стълбище.

– Ще ти помогна да я пренесеш.

Вивиан тръгна към стълбите, без да чака отговор. Пет минути по-късно вкараха двойната количка вътре. Ерика спря на входа и се огледа с широко отворени очи. Всичко беше подновено, но без да се губи първоначалната атмосфера. Погледът й обходи всички детайли, които й напомняха за лятната дискотека, когато беше тийнейджърка. Мястото отново изглеждаше чисто и свежо. Ерика премести количката до стената и вдигна Ноел. Тъкмо се канеше да извади чантата за носене на бебе, за да може да вземе и Антон, когато чу мекия глас на Вивиан:

– Може ли аз да го нося?

Ерика кимна. Вивиан се наведе и внимателно взе Антон в прегръдките си. Близнаците бяха свикнали да ги гледат различни хора и никога не възразяваха срещу непознати. Антон погледна Вивиан ококорено и на лицето му се лепна усмивка.

– Малък чаровник – издърдори Вивиан и свали внимателно якето и тънката шапчица на Антон.

– Имаш ли деца?

– Не, нямах този късмет – каза Вивиан и извърна лице. – Искаш ли чай? – попита след това и тръгна към столовата заедно с Антон.

– По-скоро кафе, ако има. Не съм много по чая.

– Обикновено не препоръчваме тровене на тялото с кофеин, но ще направя изключение и ще видя дали мога да изровя малко истинско кафе.

– Оценявам го – каза Ерика и последва Вивиан.

Кафето й даваше сили и тя пиеше такива количества, че кръвта във вените й сигурно беше черна, а не червена.

– Човек все трябва да има някакъв грях, а кофеинът не е най-лошото, което може да си причини.

– Не говори така – каза Вивиан, но реши да не доразвива мисълта си. Вероятно осъзна, че няма да може да убеди Ерика. – Веднага се връщам, ти седни, докато ме чакаш. Ще направим обиколката след кафето.

Тя изчезна през една двукрила врата, която Ерика реши, че води към кухнята. За миг се зачуди как Вивиан ще успее да сложи кафе, държейки бебе в ръцете си. Тя самата се бе научила да върши повечето домакински дейности с една ръка, но ако не си свикнал, това не беше толкова лесно. Ерика пропъди мисълта. Ако Вивиан имаше нужда от помощ, щеше да каже.

След като сервира кафето, Вивиан се настани срещу нея. Ерика забеляза, че масата и столовете също са нови. Бяха елегантни и модерни, но въпреки това се вписваха перфектно в ретрообстановката. За обзавеждането се беше погрижил човек с добър вкус. Гледката през редицата прозорци беше прелестна. Целият архипелаг се разстилаше пред тях.