Среднощният диамант [bg]

— Разказах ти своя живот. Сега ти ще ми разкажеш ли твоя?

— Защо толкова ви е грижа?

Той смени позата си, намести се на парапета.

— Защото… защото бих искал да разбера защо ти си ти.

— Баща ми беше герой — повторих. — Да се бориш, за да защитиш другите, е благородно дело.

— Не отричам нищо от това. — Тонът му всъщност бе мек, но имаше в очите си онова изражение — онзи поглед, който можеше да проникне право в душата на човек. — И виждам този плам в теб. Готова си да се опълчиш на света в името на справедливостта. Но виждам също и този поглед, който се появява, когато стане дума за баща ти. Нещо у него те смущава.

Внезапно се почувствах задушавана и хваната в капан въпреки широката и открита палуба.

— Смущава ме разпитът ви!

— Опитвам се да бъда мил.

— Е, не ви бива много в това. В очите му припламна гняв.

— Не мога да повярвам, че веднъж обвини мен, че съм труден за харесване.

— Не сте длъжен да ме харесвате — напомних му. — Просто трябва да работим заедно.

В отговор той свали дългата си връхна дреха и ми я подхвърли:

— Облечи това.

— Защо?

— Защото тук е смразяващо студено. И наистина те харесвам. — Звучеше, сякаш изпитваше раздразнение да го признае.

Притиснах връхната дреха към гърдите си: тежката кафява вълна още пазеше телесната му топлина. Гневът ми се изпари и погледнах надолу.

— Просто не искам да говоря за баща си, това е всичко.

— Да, схванах. Сега облечи проклетото палто. О, не — забрави. Хайде просто да влезем вътре. Никой друг не е толкова глупав, че да стои навън в този вятър.

Бавно повдигнах глава и се огледах наоколо. В морето се надигаха гневни вълни, толкова тъмни, че почти изглеждаха черни. Бях се крепила и приспособявала към все по-силното люлеене на кораба, без дори да го осъзнавам.

— Как стана толкова ветровито толкова бързо? — попитах. — Беше спокойно, когато излязохме. Не можех да повярвам как косата ви не помръдва.

— Оглеждала си косата ми?

— Вие ми казвате да изучавам всичко.

Но не се чувствах и наполовина толкова безгрижна, колкото звучах. По кожата ми полазиха тръпки. Промяната във времето наистина беше настъпила твърде внезапно. Над нас блесна разклонена мълния, а огромна вълна удари кораба с такава сила, че ние — и няколко моряци наблизо — трябваше да се помъчим да намерим опора. Грант ме улови, като ме обгърна с ръка и я задържа там, докато палубата престана да се люлее.

Агостино дотича при нас и каза на сирминикански:

— Капитанът иска всички пасажери да се върнат в каютите си.

— Но това е просто поредната буря, нали? — попитах. Заваля дъжд. — Постоянно си имате работа с тях.

— Просто се върни в каютата си. — Той забърза към другия край на кораба.