Среднощният диамант [bg]

Никой не би предположил, че е едва късен следобед. Тъмни, заплашителни облаци се събираха гневно отгоре и беше трудно да се определи къде свършваха те и къде започваше морето. Дъждът замъгляваше видимостта още повече и виждах ясно единствено мълниите, последвани почти мигновено от гръмотевици.

Огледах се с присвити очи наоколо, опитвайки се да открия Аделейд. Светлолилавата рокля, с която беше облечена тази сутрин, при нормални обстоятелства щеше да я кара да се откроява. Но дрехите на всички бяха подгизнали и прилепнали към телата им, което правеше цвета невъзможен за различаване. И всички на палубата се движеха. Доколкото можех да определя, до един бяха хора от екипажа и трескаво вършеха работата си, бързаха да подсигурят кораба, докато капитанът и първият помощник-капитан се мъчеха да надвикат шума.

Движех се сред тях почти незабелязана от обзетите от паника моряци и продължавах да търся Аделейд. Обувките ми се хлъзгаха по мокрото дърво, а вятърът затрудняваше още повече придвижването, докато завършвах една мъчителна обиколка по палубата. Нито следа от Аделейд. Нито следа от каквито и да е пасажери. Само аз бях толкова лекомислена, че да се изправя пред природните стихии, и беше време да спра да се пречкам на всички.

Докато се насочвах към една от вратите, които водеха надолу, чух вик някъде от лявата си страна. Един моряк — почти момче, по-млад от мен — току-що беше изпуснал едно въже, свързващо се с едно от платната. Вятърът грабна въжето и то започна да пърха буйно, докато платното над нас се разви. Той се напрегна да стигне до мятащото се въже, но не беше достатъчно висок. Забързано отидох до него и си опитах късмета. Бях с подходящия ръст, но тъй като въжето се мяташе бурно, беше трудно да го хвана. Изплъзна се през пръстите ми няколко пъти, преди най-сетне да успея да уловя края му.

Мачтата над нас беше една от по-малките, но виждах как се огъна, когато вятърът изпълни платната й. Моряците свиваха други платна и ако това не бъдеше прибрано скоро, мачтата щеше да се прекърши от силата на бурята. Подадох въжето на момчето, което започна безрезултатно да го дърпа. Чух пукане отгоре, но мачтата си остана на мястото. Улових въжето и се опитах да добавя тежестта си, но мокрите влакна постоянно се изплъзваха през пръстите ми.

— Не се пречкай — излая един глас. Едър, снажен моряк се беше приближил с големи крачки към нас и дръпна въжето. То се хлъзгаше и в неговите ръце, но хватката му беше по-сигурна, мускулите му — по-силни. Докато прибираше платното, напрежението в мачтата отслабна. След като го нави достатъчно, върза здраво въжето и забърза към следващата си задача, без да ни каже нито дума.