Среднощният диамант [bg]

През вятъра чух раздразнен глас да крещи на някого:

— Какво правиш, момиче? Слизай долу! А един познат глас отговори:

— Доведете помощ! Трябва да махнете това от нея! Удивена, вдигнах поглед, когато Аделейд се зададе към мен с изписан на бледото й лице страх. Покрай нея забързано вървеше стар моряк.

— Ти го махни от нея. Ние трябва да опазим този кораб от потъване.

Аделейд коленичи до мен и се опита да издърпа гредата. Обзе ме нова паника не за мен, а за приятелката ми. Вятърът и вълните бяха твърде мощни, а бяхме опасно близо до ръба.

— Прекалено тежка е! Остави ме и се връщай долу. Лицето на Аделейд придоби решително изражение, когато се опита отново да отмести гредата:

— Никога.

Виждах какво усилие й костваше, болката, която понасяше. Докато отново се опитвах да я убедя да се махне, до нея внезапно приклекна Грант. Непокорната му коса сега беше пригладена по главата.

— Дърпайте с мен — нареди той на Аделейд. Когато усилията им се оказаха безплодни, той я стрелна с гневен поглед: — Мътните го взели. Опитваш ли се изобщо, момиче?

Ако беше шокирана от разликата между истинския Грант и държанието му пред хора, Аделейд не го показа. Беше твърде обезпокоена за мен, твърде изплашена и раздразнена.

— Разбира се, че да!

Не можех да понеса мисълта за риска, който поемаха.

— И двамата трябва да вървите…

— Тихо — каза ми Грант. Хвърли поглед обратно към Аделейд. — Ще го направим, след като преброим до три. Вложи в това цялата си сила, а после измъкни отнякъде и такава, която дори не си подозирала, че притежаваш. Едно — две — три!

Работеха заедно, напрягайки мускулите си до крайна степен. Отначало изглеждаше, сякаш този опит също щеше да се провали, а после усетих как натискът върху глезена ми отслабна съвсем леко. Не беше много, но гредата се отмести точно колкото да измъкна ходилото си, преди да отпуснат товара си. Грант изтича до мен и обви ръка около кръста ми, за да ми помогне да се изправя. Олюлях се леко, но успях да се изправя и да стъпя.

— Можеш ли да ходиш? — попита той.

Кимнах, но с всяка стъпка усещах стрелкаща болка в глезена. Аделейд бързо ме подкрепи от другата страна и тримата прекосихме с куцукане палубата, като си проправяхме с усилие път през шибащия вятър и дъжда. Проблясък на мълния ме накара да обърна поглед към морето и се стъписах при гледката, която видях. Нататък в далечината, през мътната светлина и пелената на дъжда, забелязах как Сивата чайка води собствена битка в океана. Вятърът и вълните я подмятаха насам-натам без никакво усилие. Знаех, че корабът е тежък и обемист като нашия, но в този миг ми се струваше невероятно крехък.

— Аделейд — казах и посочих.

Тя спря и погледна натам, накъдето сочех. Очите й се разшириха и разбрах, че мислеше за Тамзин. Грант смушка и двете ни:

— Стига сте зяпали! Тръгвайте! Побързайте! Успяхме да влезем вътре и да стигнем обратно долу до нашия коридор.

— Къде отивате? — попитах, когато Грант веднага тръгна обратно в посоката, от която бяхме дошли.