Конан Непобедимия [bg]

— Здравей, Абериус — каза Конан. — Радвам се, че си добре. Мислех си, че можа да са те ранили, докато си вардел пътя за нашето отстъпление.

Някои от мъжете със загрубели лица започнаха да те кикотят. Абериус оголи зъбите си в подобие на усмивка, но очите му гледаха подплашено като на плъх в капан. Той не каза нищо.

— Значи те погрижихте за планинците? — каза един едноух котианец. — И за войниците?

— Режат си гърлата един другиму — засмя те Хордо. — Вече не ни заплашват нито едните, нито другите. Поне не на този свят.

— Мен пък не ме е грижа за отвъдния — изкикоти се котианецът. Повечето от мъжете също те разсмяха, но Конан забеляза, че Абериус остана сериозен.

— Утре сутринта, Абериус — каза Конан, — отново ще ни поведеш по следата и след ден-два ще сме намерили съкровището.

Разбойникът трепна, облиза устните си и чак тогава отговори:

— Невъзможно. Следата се изгуби. — Той се разтрепери, когато другите бандити се взряха в него. — Загуби се, казвам ви.

— Но само за момента — каза Конан. — Така ли е? Ще се върнем отново в долината, където беше лагерът на планинците, и ще я откриеш отново.

— Казвам ти, не е така просто. — Абериус размърда рамене и нервно подръпна нагънатия си нагръдник. — Докато съм по следата, аз мога да различа кога върху камъка е стъпвал кон и кога не. Но когато се връщам обратно, нищо не мога да различа.

— Глупак! — изръмжа някой. — Заради теб ще загубим съкровището.

— Бихме толкова път за нищо! — изкрещя друг.

— Прережѝ му гърлото!

— Клъцнѝ му гръкляна!

Пот ороси тясното лице на разбойника. Хордо бързо пристъпи напред.

— Спрете! Чувате ли! Спрете! Вие можете ли да откриете следите на тези мъже? Талбор? Алвар? Кой може? — Всички неохотно поклатиха глави. — Тогава не дрънкайте срещу Абериус. Затворете си устите!

— Аз пък ви казвам, че го е страх — измърмори Талбор. — Затова не може отново да открие следите.

— Не ме е страх от никакъв човек — разгорещено каза Абериус и пак облиза устните си. — От никакъв човек! — Той наблегна върху последната дума.

— От какво те е страх тогава? — попита Конан. За миг той си помисли, че Абериус няма да даде никакъв отговор, но след малко мъжът трескаво заговори:

— След като ние четиримата тръгнахме с конете по планинския склон аз… аз видях… едно същество. — Гласът му трепереше от необясним страх. — Приличаше на змия, но същевременно изглеждаше като човек. Носеше доспехи, имаше меч, а от устата му на два пъти изскочи пламък, два пъти по-дълъг от острие на сабя. Докато го гледах, създанието сигнализира на още такива като него да се приближат. Ако не бях яздил като луд — едва не убих коня си — тази твар щеше да ме убие.

— Щом е имало пламък в устата си — измърмори Конан, — за какво му е притрябвал тогава мечът?