Мечът на Ликтора [bg]

Сега в къщата беше тъмно, с изключение на червеникавата светлина от огъня. Огледах се за свещи или фенер, но не видях. По-късно разбрах, че малкото, които притежаваше семейството, са били занесени на тавана. Светкавица проблясна отвън, очертавайки ръбовете на капаците и изписвайки прекъсната линия от ярка светлина под вратата — едва секунда по-късно си дадох сметка, че линията не би трябвало да е прекъсната.

— Отвън има някой — казах аз. — На стъпалата.

Каздое кимна.

— Затворих прозореца точно навреме. Досега не беше излизало толкова рано. Може бурята да го е събудила.

— Не смяташ, че може да е съпругът ти?

Преди да е имала време да ми отговори, нечий глас, по-висок от гласа на момчето, извика:

— Пусни ме да вляза, майко.

Дори и аз, който не знаех какво е заговорило, усетих, че в тези обикновени думи има нещо дълбоко погрешно. Гласът беше детски, може би, но не и на човешко дете.

— Майко — извика отново гласът. — Започва да вали.

— По-добре да се качим горе — каза Каздое. — Ако издърпаме стълбата, няма как да ни стигне, дори да влезе в къщата.

Вече стоеше до вратата. Без проблясъка на светкавиците онова, което стоеше пред прага, беше невидимо, но през тропота на дъжда се чуваше хрипливо, бавно дишане, а веднъж долетя и стържещ звук, сякаш нещото, което чакаше в тъмното, бе помръднало.

— Това твое дело ли е? — попитах Аджиа. — Някое от съществата на Хетор?

Тя поклати глава — тесните й кафяви очи гледаха неспокойно.

— Те бродят диви из тази планина, както би трябвало да знаеш по-добре и от мен.

— Майко?

Последва провлачване на крака — след жалния си повик съществото се бе махнало от вратата. Един от капаците беше пропукан и аз се опитах да надникна през цепнатината. Не виждах нищо в мрака отвън, но чух звука на меки, тежки стъпки, съвсем същия звук, който понякога долиташе през зарешетените шахти на Мечата кула у дома.

— Преди три дни отнесе Севера — каза Каздое. Опитваше се да изправи стареца. Той стана бавно и неохотно, явно не му се искаше да се разделя с топлината на огъня. — Никога не позволявам на двамата със Севериън да отиват сред дърветата, но тогава то излезе на полянката отпред, а имаше поне час до свечеряване. Оттогава се връща всяка вечер. Кучето не може да му хване дирите, но днес Бекан отиде да го търси.

Вече се бях досетил за какъв звяр става въпрос, макар че никога не бях виждал представител на вида му. Казах:

— Алзабо е, нали? Съществото, от чиито жлези се приготвя аналептикът?

— Алзабо е, да — отговори Каздое. — За аналептик не знам.

Аджиа се засмя.

— Севериън обаче знае. Той е опитал от мъдростта на съществото и сега разнася любимата си в себе си. Разбрах, че можело да ги чуе човек как си шепнат нощем, в най-горещия и потен миг на любовта.

Замахнах да я ударя, но тя приклекна чевръсто и издърпа масата между двама ни.

— Не се ли радваш, Севериън, че когато животните дошли на Ърт, за да заменят всички онези, които предците ни били избили, и алзабото е било сред тях? Без алзабото щеше завинаги да загубиш безценната си Текла. Разкажи на Каздое колко щастлив те е направило алзабото.