Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Голиат бил изпратен в мъжко училище в Англия, докато Артур се обучавал с баща си да бъде археолог и участвал в разкопките на гробниците на фараоните, както и в разгадаването на йероглифите. Когато бил на двайсет и две, докато изследвал Нил с един френски аристократ, се напил и паднал и един крокодил го изял. Голиат беше любимият роднина на леля Ева, защото бил физически огромен и космат – две черти, които тя намираше за чудесни. Останалите по-малко интересни роднини бяха разпръснати из къщата: корава домакиня, оплешивяващ фармацевт, незабележителен пощальон, спаружен цветар и най-накрая, подозрително гледащ от перлена рамка до котешката врата – невероятно грозен майстор на ковчези. Зачудих се къде би сложила мен.

Леля Ева беше изявен колекционер на джунджурии и много обичаше да обикаля битпазарите, като понякога вземаше най-отвратителните и необичайни неща. В кухненския и шкаф имаше буркан с плуващи стъклени очи, чифт родилни стремена и рецепта от лекар шарлатанин: вълшебния цяр на доктор Тъмбълуийдс43 за сърдечни болки, гъст и черен като сироп. Веднъж го отворих – вонеше на карамелени ябълки и нещо загнило. На тоалетката и бяха подредени разнообразни парфюми в шишенца от цветно стъкло, аквамарин, рубинено червено, охлювено сребърно, фламенково розово. Вълшебни бурканчета, всяко със странна миризма: праскови и сметана, нафталин, лавандула и крила на пеперуда, всяко гъделичкаше ноздрите. На ръчното и огледало имаше снимка на нея и майка ми, когато са били на моята възраст, облечени в странни рокли и хванати за ръце. Внимателно разгледах фотографията – бяха почти еднакви, единствено дяволитият поглед на леля Ева я издаваше. Майка ми никога не изглеждаше дяволита, а винаги спокойна, винаги снежнобяла.

Реката се извиваше покрай градинката на леля, облизваше я като жаден език. Водата беше дълбока и гъста, пълна с блещукаща слуз и водорасли като змийски опашки. Градинката беше на склон, който се спускаше към брега, където се носеха грамадни гъбести купове от мек и лъщящ жабешки хайвер. Понякога виждахме една лодчица с червено платно по реката. Човекът в нея беше местен, господин Уишбоун44. Ловеше сладководни риби и спеше в лодката си. Веднъж му махнах, но не ми обърна внимание. Струваше ми се все едно е на стотици години, като някой прояден от молците вълшебник. Може би ако се вгледаш в очите му, ще те превърне в нищо. Леля Ева ми беше казвала, че е стар нещастник и ако някога пусне котва близо до градината и, ще му пробие лодката и ще го гледа как потъва.