Друговремец [bg]

Въздъхнах. Поне бях сама, засега. А наистина имах нужда от малко усамотение.

Неведнъж бях опитвала да мисля за всичко случило се след преминаването ми през каменния кръг. Ала тук нещата се развиваха с такава скорост, че почти нямах време за себе си, освен когато спях.

Но сега като че ли най-после можех да помисля на спокойствие. Отдръпнах прашния сандък от стената и седнах на мястото му, облегната на камъните. Бяха много здрави. Опрях длани в тях и се опитах да си спомня всяка подробност от каменния кръг.

Крещящите канари бяха последното, което наистина си спомнях. Дори в това се съмнявах. Крясъците бяха продължили и след това. Възможно бе звуците да не са идвали от самите камъни, а от... нещото... в което бях пристъпила. Кръгът някакъв портал ли представляваше?

Към какво? Каквото и да беше, нямах думи, с които да го опиша. Процеп във времето навярно, защото съвсем очевидно в един момент бях тогава, а в следващия - сега, като камъните бяха единствената връзка.

И звуците. Макар и стъписващи, сега ми се струваше, че много наподобяваха звуци на битка. Полевата болница, в която работех, бе бомбардирана три пъти през Войната. Макар да знаехме, че паянтовите стени на временните здания няма как да ни защитят, лекарите, сестрите и санитарите се втурваха вътре и се скупчваха заедно за кураж. Куражът е много скъп, когато на метри от теб пищят снаряди и се взривяват бомби. И този вид ужас е най-близкото до онова, което усетих при кръга.

Тогава осъзнах, че всъщност си спомням някои неща за самото пътуване, макар и много бегло. Спомних си чувството, че се боря физически, сякаш хваната в течение. Борих се с него, каквото и да бе то. В това течение имаше и образи. Не точно визуални, а по-скоро като недовършени мисли. Някои ме ужасяваха и затова се борех с тях, докато... преминавах. Дали не съм се носила към други? Струваше ми се, че се бях стремила някак да изплувам. Дали не бях избрала да се появя тук, защото предлагаше убежище от водовъртежа?

Тръснах глава. Така не стигах до отговори. Нищо не ми беше ясно, освен стремежът ми да се върна при каменния кръг.

- Госпожо? - Плах гласец ме принуди да вдигна глава. Две момичета, на не повече от седемнайсет, ме гледаха срамежливо оттатък прага. Бяха облечени в грубо платно, носеха дървени обувки, а на главите си имаха забрадки. Девойката, която се беше обадила, носеше четка и няколко сгънати парчета плат, а другата - димяща кофа. Момичетата на госпожа Фиц, които щяха да почистят стаята.

- Нали няма да ви пречим, госпожо? - попита притеснено едното.

- Не, не - уверих ги. - И бездруго си тръгвах.

- Пропуснахте обяда - уведоми ме другото момиче. - Но госпожа Фиц ми каза да ви кажем, че в кухнята има храна. Когато искате, да отидете.

Хвърлих поглед към прозореца в края на коридора. Слънцето леко преваляше и рязко усетих глад. Усмихнах се на момичетата.

- Може и така да сторя. Благодаря.

Отново занесох обяд на Джейми, опасявайки се, че иначе отново ще забрави да яде. Докато седяхме на тревата и той се хранеше, го попитах защо е живял сред пущинаците и е крадял добитък по границата. Достатъчно бях видяла и от посетителите от съседните села, и от жителите на самия замък, за да знам, че Джейми е отгледан в по-благородна среда и е много по-добре образован. Като че ли идваше от заможно семейство, ако съдех по описанието на фермата му. Защо бе тъй далеч от дома?