Окото на времето [bg]

Главният прислужник на Хефестий беше нисък и повратлив човечец с къдрава рижава коса. След като накара Евмений да почака подобаващо време в преддверието, за да си придаде допълнителна важност, той най-сетне му се поклони и го въведе в личните покои на господаря си.

Облечен в нощница и завит с чаршаф, Хефестий се изтягаше на един диван. Тук също кипеше трескава активност — слуги носеха различни блюда и кани с вода. Самият Хефестий, подпрян на лакът, похапваше апатично печено месо от един поднос.

Нещо се размърда под чаршафа. Отдолу се показа десетинагодишно момче, озърташе се сънено. Хефестий му се усмихна, докосна устните си с върховете на пръстите си, сетне ги опря до устните на момчето.

— Върви си вече — рече тихо и момчето напусна помещението. Беше съвсем голо. Един слуга го застигна с наметало.

Застанал при входа, Евмений се постара да прикрие отвращението си от тази сцена. Живееше от доста време сред македонци и бе започнал да ги разбира. Те бяха силни и дисциплинирани воини, но не можеха да се похвалят с кой знае каква история — само няколко поколения ги деляха от техните предци, скотовъдци от високите планини. Но все пак някои от тези прислужници бяха деца на благородници, пратени да се учат на военния занаят. Евмений не можеше да си представи какво впечатление може да оказва върху неукрепналите им умове гледката на тези останки от среднощната пиянска вакханалия и похотлива разюзданост.

Едва сега Хефестий го забеляза.

— Днес си подранил, секретарю.

— Не мисля. Освен ако слънцето пак не е започнало да скача из небето.

— В такъв случай аз трябва да съм закъснял. Ха! — Той размаха един шиш с още цвърчащо месо. — Трябва да опиташ от това. Нямах представа, че камилското може да е толкова вкусно!

— Причината, поради която индийците слагат толкова много подправки — обясни спокойно Евмений, — е, че най-често консумират полуразвалено месо. Предпочитам да се храня с плодове и овнешко.

— Голям си твърдоглавец, Евмений — намуси се Хефестий.

Евмений преглътна раздразнението си. Макар често да се караха с македонеца, напоследък го разбираше все по-добре.

— Притеснен си, задето няма и вест от царя, нали?

— Половината от съгледвачите ни още не са се върнали.

— Успокояваш ли се между краката на прислужника?

— Познаваш ме твърде добре, секретарю. — Хефестий захвърли шиша в подноса. — Може да си прав за подправките. Сигурно затуй си прокарват път през червата ми като македонска конница през персийски линии. — Той се надигна, свали си нощницата и навлече чиста риза.

Хефестий винаги го изненадваше с вида си. Не приличаше на останалите македонци — беше висок, с яркосини очи и къса черна коса. Умееше да се държи като благородник, ала без никакво съмнение бе роден за воин.