Знакът на жрицата [bg]

Лайса се изпъчи.

— Аз си върша работата… господарю — тя като че отново изрече последната дума със закъснение.

— Да. Точно това е въпросът. Дали си послушно и работливо момиче — или всъщност си скандалджийка. Можем да оставим Дина да прецени.

— Аз ли? — думите се изплъзнаха от устата ми.

— Лайса, погледни Дина в очите.

Ето значи какво бе имал предвид Валдрако, като каза това за оръжието. Искаше да накарам едно нагло и дръзко момиче да се срамува, че пее по време на работа!

Лайса изглеждаше объркана. Тя не знаеше какво я очаква, ако постъпех, както ми бе казано.

— Не за… — исках да кажа, че не биваше дарбата на Жрица на срама да се използва по този начин. Но той ми даде знак с ръка да мълча.

— Спомни си какво ти казах за добрите и за лошите слуги, Дина.

Той сложи ръка върху веригата около кръста си.

— Изпълни дълга си. Бих предпочел да те наградя, вместо да те накажа.

Виждах пред очите си гърба на Тавис, с кървавите червени линии, и си спомних как бе плакал онази нощ.

— Погледни ме, Лайса — казах аз унило, а в гласа ми нямаше и капка от интонацията на Жрица на срама. Тя ме погледна. Все пак не знаеше, че бе по-добре да не го прави.

Очите ни се срещнаха. Тя потръпна и бързо отклони поглед. Но Валдрако кимна на Сандор и Сандор сложи голямата си ръка на врата й, така че да не може да извърне глава. Очите й шареха. После ги стисна.

— Изпълни дълга си, Дина — каза Валдрако тихо и отново започна да си играе с веригата.

Извинявай, Лайса, помислих си аз. Извинявай. Но ако не го направя, той пак ще удари Тавис.

— Погледни ме, Лайса.

Положих усилие, за да накарам гласа си да прозвучи с точния тембър. Обикновено това се случва от само себе си, но не и този път. Усетих как лицето и мишниците ми се изпотиха. Гласът ми леко трепереше и не бе достигнал пълната си сила, но все пак бе достатъчно въздействащ. Лайса вдигна плавно и безпомощно очи и ме погледна. И картините затанцуваха между нас, образи на неща, които Лайса си спомняше.

„Веднага се прибирай с остатъка от парите, малка Лайса…“

Майката на Лайса ходеше напред-назад из стаята с едно ревящо, врещящо пеленаче на ръце, малкото братче на Лайса; всички казваха колко е сладко, но тя не мислеше така, от устата му излизаха само рев и уригване на мляко, а от другата страна — малки акита, какво сладко имаше в това? А мама беше постоянно уморена и не можеше да работи, както преди, така че Лайса ходеше все гладна и всичко това — заради малкото ужасно бебе. „Веднага се прибирай…“ Но на пазара имаше една жена, която продаваше катми, катми с гъст златист сироп; Лайса беше гладна, а палачинките висяха окачени там и караха устата й да се пълни със слюнка. Само една, помисли си Лайса, колкото да опитам. И така парите изведнъж свършиха, а тя не бе купила нито брашно, нито мляко. Единственото, което можеше да направи, бе да захвърли кесията и да си надраска леко коленете. „Те ме бутнаха на земята, мамо. И избягаха с парите“; но сега тя наистина получи шамар, защото майка й бе уморена, ужасното бебе ревеше, малката й сестричка плачеше от глад, а катмите тежаха в стомаха на Лайса като стомана…