Кралят на моста

Мара направи физиономия.

— Ана, в най-добрия случай маридринийците са наши делови партньори. Плащаме им за мира. Това не е съюз.

„Но би могло да бъде“, помисли си Арен, преди да се намеси.

— Те ни дадоха петнайсет години мир и в замяна не поискаха нищо, Мара. Доказаха, че са готови да спазват условията на договора. Сега е време и ние да направим същото.

— Но на каква цена? — Мара посочи средата на картата, където бяха поставени няколко амаридийски кораба, обозначаващи дебнещата заплаха.

Амаридийците открай време бяха най-упоритите нападатели на Итикана най-вече защото се съревноваваха с нея за едно и също: търговията между континентите. Амаридийските търговски кораби поемаха най-големите рискове, тъй като сновяха между север и юг дори през сезона на бурите най-вече за да пренасят стоки, които Итикана не допускаше на своите пазари. Маридрина често се беше възползвала от услугите на тези кораби. Досега. И кралицата на Амарид явно възнамеряваше да изрази открито неудоволствието си от тази промяна.

— След като договорим условията с Харендел, те ще се заемат с флота на Амарид — каза Арен. Защото Амарид може и да бе готов да се скара с Итикана, но предизвикването на огромния й северен съсед бе съвсем друго нещо.

— От Харендел пратиха ли вече позив за Ана?

Арен усети как близначката му се размърда нервно зад него.

— Не.

— Започнаха ли търговските преговори?

— Още не. — По гърба на Арен се стече струйка пот. Идеше му да изскърца със зъби и едва се сдържа. — Което не е изненадващо. Искат да видят дали мирът ще продължи, преди да започнат да поставят условия.

— Това не ми мирише на мир. — Всички се обърнаха към командир Астер, който тъкмо влизаше. — Мирише ми на война.

Той подаде на Арен сгънато писмо, запечатано с восък с цвят на аметист и печата на Валкота с два кръстосани жезъла.

— Срещнах вестоносеца в моста и реших лично да го донеса.

„Имаш предвид, че искаш да го прочета пред всички“, помисли си Арен, счупи печата по-грубо от необходимото, прочете няколкото реда и се постара да овладее изражението си, след което сложи писмото върху модела на Среден пост на картата. Императрицата на Валкота бе разумна жена. Валкотанците бяха разумен народ. Но и тя, и те мразеха Маридрина с почти религиозна страст. Маридринийците напълно отвръщаха на тези чувства.

— Е? — настоя Мара в същия момент, в който Астер попита:

— Валкота обявява ли ни война?

Арен сведе очи към писмото и зачете:

— „До Негово кралско Величество крал Арен Кертел, крал на Итикана, владетел на Океана на ураганите и господар на Моста.“

Всички в залата бяха затаили дъх и той знаеше защо. До днес императрицата винаги бе започвала писмата си със „Скъпи Арен, обичен син на приятелката ми, Бог да пази душата й“. Изброяването на всичките му титли не беше добър знак.

Той продължи:

— „Приятелството между Валкота и Итикана датира отдавна…“

— Приятели, които се нападат при хубаво време — измърмори Джор от мястото си отляво на Арен.

— Всички приятели се карат от време на време — изтъкна Астер. — Бихте ли продължили, Ваше Величество?

Арен се прокашля.

— „Приятелството между Валкота и Итикана датира отдавна и ние сме силно опечалени от новината, че сте избрали да предадете това приятелство чрез съюзяването си с Маридрина срещу нас.“

Някой в залата подсвирна продължително, но Арен не вдигна глава от писмото.

— „Сърцето ни се къса от знанието, че скъпите ни приятели в Итикана сега снабдяват смъртните ни врагове със средства за несправедливите им атаки срещу нашите земи. Кръвта на мъртвите ни е по вашите ръце.“