Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Той спря да чете, затвори книгата и вдигна вежди в любезен въпрос.
Нямах нищо против и занапред да се държа като пълен наивник, ако това забавляваше домакина ни.
— Има някои уместни неща — заявих му аз.
— Да. — Чатерджи се усмихна и вдигна книгата. — Това, господин Лучак, е описание на Лондон през петдесетте години на XIX век, направено от човек, живял по онова време. Не бива да забравяме, че Индия едва сега навлиза във времето на промишления преврат. Хаосът и суматохата, които ви стряскат толкова много… — не, не, не отричайте, господин Лучак, — те са негова неизбежна рожба. Имате късмет, господин Лучак, че този период вече е отминал за вашата култура.
Кимнах и не се поддадох на желанието да му кажа, че описанието, което бе прочел, бе твърде уместно и за квартала в Южен Чикаго, където съм израсъл. Но още си мислех, че си струва да опитам още веднъж да изясня чувствата си.
— Това си е самата истина, господин Чатерджи. Съгласен съм с вас. Днес, докато пътувахме насам, си мислех нещо подобно и вие го изразихте много добре. Но съм длъжен да отбележа, че за краткия ни престой тук долових в Калкута нещо… нещо различно. И аз не знам какво. Странно усещане за… вероятно за насилие. Усещане за насилие, което дреме под повърхността.
— Или може би за безумие? — попита безизразно Чатерджи.
Аз си замълчах.
— Мнозина наблюдатели, които твърдят, че познават града ни, господин Лучак, открояват това усещане за вездесъщо насилие. Виждате ли тази улица? Да, тази там.
Аз погледнах накъде сочи. По иначе безлюдната пресечка бавно се движеше волска каруца. Ако не броим нея и фикусовите дървета с пъстри дънери, човек можеше да си помисли, че е в стар занемарен квартал на американски град.
— Да — потвърдих аз. — Виждам я.
— Преди няколко години — продължи домакинът — седях тук и докато закусвах, станах свидетел на убийството на цяло семейство. Не, те не бяха убити. Те бяха заклани, господин Лучак, заклани. Там. Направо пред очите ми. Където сега минава каруцата.
— Какво се е случило?
— Беше по време на размириците между индуисти и мюсюлмани. Имаше едно бедно семейство мюсюлмани, което живееше у тукашен лекар. Бяхме свикнали с присъствието им. Мъжът беше дърводелец и баща ми го е викал много пъти да свърши едно или друго. Децата им си играеха с по-малкия ми брат. После, през 1947 година, точно в разгара на размириците, семейството реши да се изсели в Източен Пакистан. Видях ги как се задават по улицата — бяха петима с най-малкото дете, още пеленаче в ръцете на майка си. Бяха в теглена от кон каруца. Закусвах, когато чух врявата. На пътя им се изпречи тълпа. Мюсюлманинът започна да се разправя е хората. Допусна грешката да удари с камшика водача на тълпата. Онези се разяриха. Седях точно на вашето място, господин Лучак. Виждах много добре всичко. Хората размахаха сопи, започнаха да хвърлят павета, впуснаха се в ръкопашен бой. Няма да се учудя, ако са използвали и зъбите си. Когато всичко приключи, мюсюлманинът и семейството му приличаха на кървави вързопи, метнати на улицата. Дори конят им беше мъртъв.
— Господи — простенах аз. А после в тишината: — Значи казвате, господин Чатерджи, че сте съгласен с онези, които твърдят, че в града ви се долавя безумие.
— Точно обратното, господин Лучак. Споменавам този случай, защото хората в тълпата ми бяха… и още са… ми съседи: учителят господин Голвалкар, хлебарят господин Ширшик, възрастният господин Мухкерджий, който работи в пощенския клон при хотела ви. Бяха най-обикновени хора, господин Лучак, които до този тъжен случай живееха съвсем благоразумно и които след това се върнаха към благоразумния си живот. Споменавам това, защото то показва колко глупав е всеки, възприемащ Калкута като гнездо на бенгалското безумие. За всеки град може да се каже, че под повърхността му тлее безумие. Видяхте ли днешния брой на вестника, който излиза на английски?
— Вестника ли? Не.
Чатерджи разгъна вестника, оставен до захарницата. Подаде ми го.
Под уводната статия пишеше „Ню Йорк“. Предната вечер там имало проблеми с електрозахранването, най-сериозните от 1965 година насам. Почти веднага в гетата и най-бедните квартали започнали грабежи. Хиляди се включили в наглед безразсъдния вандализъм и кражби. Хората се трупали да насърчават крадците: цели семейства разбивали витрините и отнасяли кой телевизори, кой дрехи, всичко, което можело да се вдигне. Били задържани стотици, но от Кметството и полицията признавали, че са били безсилни, толкова масови били кражбите.