Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Моите млади хора плениха няколко бледолики кучета, между които се намира един от техните главатари.
— Един от техните главатари ли? Кой? — запита бързо дон Агостин.
— Тоя, който се нарича Койота.
— Койота е в наша власт?
— Моите млади хора искат тези кучета да бъдат вързани за стълба.
— Вашите пленници ви принадлежат, вожде, вие можете да правите с тях каквото пожелаете, но мисля, че ще е по-добре да почакате, докато стигнем в нашия каменен „атепетъл“, за да бъде тази екзекуция по-тържествена, а после може би ще трябва да разпитам тези бандити.
— Баща ми, великият сагамор, е единственият господар на своите червенокожи синове. Каквото върши той, е винаги добро. Синия облак и неговите млади хора ще почакат какво ще реши великият сагамор.
— Залавянето на Койота е добра карта в нашата игра — обади се дон Естебан.
— Може би, синко. И аз мисля като вас, но по-добре да не се залъгваме с надежди, които може да не се сбъднат.
— Имате право, татко, вие сте много мъдър.
Тогава старецът дръпна Синия облак настрана и няколко минути разговаря тихо с него, после вождът на команчите се поклони почтително и наду бойната си свирка. Червенокожите се строиха около вожда си. По негов сигнал те се отдалечиха бързо, отвеждайки със себе си своите пленници, все така вързани за опашките на конете им.
По-голямата част от деня бе изтекла. Сенките на дърветата се удължаваха несъразмерно по земята, слънцето, почти над самия хоризонт, сега беше само като червена топка без топлина, нощта щеше скоро да легне над саваната. Мракът се спущаше бързо от върха на планината и се разстилаше малко по малко над пустинята като огромна плащеница. Слънцето изчезна почти внезапно зад хоризонта. Небето, тъмносиньо, се осея почти веднага с пъстрило от ярки звезди като диамантени точици. Вакеросите и пеоните палеха нощните огньове. Нищо не даваше основание да се предполага, че дон Агостин възнамерява да замине скоро от лагера.
Генерал Кулон дьо Вилие и доктор Герен, малко пренебрегнати в цялата тази суетня, се разхождаха и разговаряха тихо. Преди повече от два часа дон Агостин и дон Естебан се бяха отдалечили в две различни посоки и нито единият, нито другият се появяваше.
— Не разбирам нищо от това, което става около нас — каза генерал Дьо Вилие на доктора. — Сигурно са ни забравили тук с няколко пеони. И аз не знам какво ме задържа да не се върна в Пасо дел Норте
— Ще сгрешите, господин генерал, и ще обидите сериозно дон Агостин и синовете му.
— Поне ще се съгласите с мен, драги докторе, че държането на тези господа е най-малкото странно, да не кажа нещо повече.
— Господин генерал, вие сте нов в тази страна, не знаете нищо за характера, за обичаите и за начините на действие на нейните жители. Това е напълно естествено. По-късно, може би преди да изтече един месец, ще признаете, че сте съдил погрешно за тях.
— Възможно е, дано да стане така, но ще се съгласите с мен, тези господа, вместо да губят времето си тук да се вайкат, ще сторят по-добре да тръгнат без колебание по следите на похитителите.
— Извинете ме, че не споделям вашето мнение, драга генерале. Аз намирам, напротив, че нашите приятели постъпиха правилно.
— Ехе, преувеличавате.
— О, напротив, ни най-малко.
— Можете ли да ми го докажете?
— С две думи, ако желаете да ме изслушате.
— Разбира се, драги докторе, любопитен съм да видя как ще се измъкнете от този дързък парадокс.
— Ще видите. В какво упреквате дон Агостин и синовете му? Че си губят времето тук, така ли? Ето вашата грешка: играта беше загубена. Да се опитат да освободят със сила трите дами? Чувствайки се здраво притиснати, бандитите нямаше да се поколебаят по-скоро да заколят пленничките си, отколкото да ги предадат, толкова е голяма цената, която придават на тази скъпоценна плячка. Дон Агостин знае добре това, той не се помръдна, но пусна по следите им опитни шпиони, които ще ги проследят до убежището им, без ония да подозират нещо. Друго не може да се направи засега. Бандитите смятат враговете си за разстроени и неспособни да вземат каквото и да е решение. Те ликуват от лесната си победа, тази мнима сигурност, оставена на бандитите, ще ги погуби. Дон Агостин готви тихомълком разплатата си, която, повярвайте ми, ще бъде страшна.
— „Амин“ от все сърце, скъпи докторе, но това, което ми казвате, е твърде невероятно.
— Имайте търпение, преди да минат два дни, Сандовалови ще се заловят за работа, тогава ще ми кажете какво мислите за тях.
— Дано, желая го силно. Колкото до мен, аз съм спечелен за това дело.
— Значи разчитам на вас, драги генерале — каза дон Агостин, който изскочи ненадейно между двамата разхождащи се. — Господа, чакаме ви на трапезата.