Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
XII
Петимата мъже насядаха около масата. Дон Хосе и дон Естебан се бяха върнали. Както винаги, трапезата беше великолепно подредена. Дон Агостин я удостояваше с обичайното си внимание. Генерал Дьо Вилие се спогледа скришом с доктор Герен: той беше смаян от спокойствието на стареца и синовете му. Разбира се, човек, дошъл внезапно да седне на тази маса, никога не би предположил, че само преди няколко часа едно ужасно нещастие се бе стоварило върху това семейство и го бе хвърлило в отчаяние. Тази душевна сила, тази желязна воля надминаваше всичко, което бихме могли да си представим.
Беше десет часа вечерта, когато яденето свърши.
— Драги генерале — каза дон Агостин, — за мое голямо съжаление, ще се разделим за няколко часа!
— Но защо, сеньор дон Агостин?
— Преди всичко защото сте болен и докторът ви забранява да се преуморявате. Нали така, докторе?
— Да — подзе лекарят, — но оттогава се случиха много неща, които може да са променили състоянието на генерала и моето.
— Благодаря, докторе — рече генералът, — вие изразявате отлично моята мисъл и…
— Извинете, драги генерале, преди да продължим нататък, позволете ми само една дума…
— Говорете, сеньор.
— Ние тръгваме отново на път в полунощ, в пет часа сутринта трябва да пристигнем у нас.
— Много добре, пет часа на кон са нищо за привикнал ездач.
— Вярно, ала за тези пет часа трябва да изминем трийсет и пет левги.
— Какво?! Трийсет и пет левги за пет часа?
— Да, драги генерале.
— Позволете ми да ви кажа преди всичко, че такъв преход за толкова малко време е невъзможен.
— Но не и за нас, генерале…
— Къде ще намерите коне, които…
— Най-много след половин час те ще бъдат тук…
— И най-добрите арабски коне не биха изминали толкова път!
— Възможно е, но тези, за които ви говоря и които ще видите, ще го изминат, без да измокрят нито косъм от козината си.
— Аха — каза докторът, — значи сте поръчал вашите бързоходци?
— Да, докторе, познавате ли ги?
— Те са великолепни бързоходци, вие не преувеличавате, ще извършат този преход като на шега.
— Трийсет и пет левги? — рече генералът смаян.
— Лесно, повтарям ви, и могат да издържат на тази скорост дванайсет часа непрекъснато.
— Я гледай! — извика генералът, смеейки се. — Това е твърде необикновено, за да пропусна случая да яздя такъв чудесен кон. Но откъде са тези ценни коне?
— От Нантъкет, област в Съединените щати, много отдалечена от тази, където се намираме. Тези коне много се ценят, ходът им е много умерен, движат се в раван, затова дамите предпочитат да яздят на тях.
— Е, драги докторе, чувате ли какво казва сеньор дон Агостин?
— Разбира се! Тези коне се движат в раван, нали, генерале? — каза лекарят, смеейки се.
— Да, и какво?
— Дявол да го вземе, очевидно това променя нещата.
— Тоест мога да рискувам, така ли, докторе?
— Боже мой, да! Впрочем аз няма да се отдалечавам от вас.
— Значи смятате, че генералът е в състояние да дойде с нас, без опасност за здравето му, докторе? — попита дон Агостин.
— Налага се, сеньор — продължи лекарят, — ако се опитам да го задържа тук, сигурно няма да ми се подчини. Предпочитам да го оставя свободен, по този начин честолюбието ми няма да бъде засегнато.
Всички се разсмяха.
— Отлично решение! — каза весело генералът.
— Значи няма да се разделяме — рече дон Хосе. — Лично аз много се радвам.
— И аз! — вметна генералът в добро настроение. В този момент се появи Безследни.
— Добре дошъл, Безследни — каза старецът, като протегна ръка на горския скитник, — какво ново? Дон Хосе ми каза за задачата, която ви възложил, когато сте се срещнал с него, открихте ли нещо?
— Открих всичко, сеньор дон Агостин. Гоних ги като глутница койоти, без нито за миг да ги изпускам, макар че всякак се мъчеха да ме заблудят, като заличаваха следите си и особено като се разделиха на четири групи, които се устремиха с всички сили в четири различни посоки.
— Охо! Значи проследяването им не е било лесно — каза старецът.
— Ами! То е игра за един истински горски скитник.
— Хм! Лично аз много бих се затруднил, нали никога не съм бил разузнавач.
— Тези негодници са непохватни, не умеят дори да се движат в пустинята. Хрумнало им да вържат торбички с пясък за краката на конете, на които са качени техните пленнички, и благодарение на тази глупава предпазна мярка отгатнах всичко.
— Вярно, че не е било умно — каза дон Естебан, — тези торбички са оставяли по пясъка прекомерно голяма следа.