Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Не са съобразили това — рече горският скитник презрително — и когато са минали през един поток, са оставили подире си локва.
— За наш късмет тези хора са глупави — обади се дон Хосе. — Впрочем къде са спрели?
— В Сиера де Пахарос, в едно удобно разположено подземие, в което влязох след тях. Оттеглих се едва след като видях и изучих всичко, позицията е много силна.
Дон Агостин и дон Хосе си размениха усмивки, които останаха незабелязани за всички с изключение на доктор Герен, от когото беше почти невъзможно да се скрие нещо.
Почти веднага се появи Синия облак.
— Е, как е? — попита дон Агостин. — Моят син сагаморът на команчите действа бързо.
— Всяко желание на моя баща е заповед за Синия облак, конете чакат.
— Благодаря на моя син — каза старецът.
Тогава той дръпна индианеца малко настрана и разговаря с него няколко минути, после се обърна към присъстващите:
— Сеньори, всичко е готово за заминаването.
Синия облак бе докарал двайсет коня. На тези коне трябваше да се качат петимата господари, Сиди-Муле и най-преданите слуги на семейство Сандовал.
— На конете, кабалерос — рече старецът, — приятелите, които оставяме тук, ще се присъединят към нас през деня.
Пътниците се метнаха на седлата. Генералът оглеждаше с живо любопитство тези толкова хвалени коне: те бяха със среден ръст, но великолепно сложени, имаха малка глава, живи очи, добре разтворени ноздри и необикновено изящни крака. Тази особена порода бързоходни коне се среща още в диво състояние само в Нантъкет и Орегон. Те се ценят много от любителите преди всичко поради изключителната им пъргавина и най-вече защото са много кротки, много послушни и надарени с необикновен ум. Дон Естебан и доктор Герен се бяха наредили отдясно и отляво на генерала, за да бдят по-добре над него.
— Не влагайте тук честолюбие, драги генерале — каза докторът, смеейки се, — дръжте се добре, пътуването, което ще извършим, далеч ще надмине това на Леонора от прочутата балада на Бюргер.
— Старайте се преди всичко — добави дон Естебан — да държите кърпата си на устата.
— А, така ли — рече генералът, — значи ще бъде надбягване с препятствия?
— Дори нещо повече — продължи докторът, — ще бъде ловен поход през планини и долини.
— Значи бясно препускане?
— Точно така, правилно казахте.
— Хм, тогава трябва да се държим здраво.
— Нищо повече няма да ви кажа, сам ще прецените.
Дон Агостин бе застанал начело на малкия отряд; когато се увери, че чакат само знак от него, той дръпна юздата на коня си и извика със звънлив глас:
— Напред!
Всички коне тръгнаха едновременно. Никога старт на конно състезание в Лоншан или Дарби не е изпълняван толкова добре. Нищо не беше в състояние да спре това главоломно препускане през планини и долини. Ездачите буквално гълтаха разстоянието. Дърветата и хълмовете като че бягаха от двете страни на пътеката. Това ужасно „надбягване с препятствия“ продължи със същата скорост пет дълги часа. То ставаше по-умерено само за няколко минути, за да се мине по брод някоя река или когато се налагаше да се изкачи много стръмен склон. Генералът, колкото и добър ездач да беше, не си бе представял такова препускане. Заслепяван от праха, който образуваше вихрушки около него, той вече не виждаше и не чуваше, препускаше, препускаше непрекъснато, оставил се на коня си, чийто ход беше необикновено спокоен, и следващ машинално неговите движения, ездачът бе станал нещо като вързоп и единствената му грижа беше да не се остави да му се завие свят.
Макар че нощта преваляше, все пак в саваната още цареше мрак, звездите гаснеха една по една на небето, трябва да наближаваше пет часа сутринта. Студът беше силен, вятърът — леден. Повече от един час вече конниците се движеха по сложните криволици на една пътека на диви зверове, едва очертана през гъстата борикова и трепетликова гора. Внезапно, като по сигнал и без преход, гората, допреди минута толкова тъмна, че ездачите бяха принудени да се доверяват на безпогрешния инстинкт на своите коне, сякаш се озари цяла и засия от светлини.
— Бавно! — извика дон Агостин със силен глас.
Тази дума беше първата, произнесена от стареца, откакто бяха потеглили от лагера. Конете сами забавиха ход. Въпреки дългия път, който бяха изминали, нито едно косъмче от козината на тези бързоходци не беше влажно, те не пъхтяха, ноздрите им се движеха равномерно, явно не изпитваха никаква умора. Генерал Дьо Вилие беше безкрайно възхитен, докторът и другите му приятели не само не бяха преувеличили качествата на тези удивителни животни, но дори не бяха казали цялата истина; арабският кон беше в техните очи просто една жалка кранта в сравнение с тези коне, които нямаха равни сред конете; генералът се чувстваше щастлив, че бе могъл да ги оцени на дело.