Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Кърпицата послушно се отрупала с храна и съдове и Фотко млъкнал чак когато купището я скрило цялата.
— Чичова сродна душа! — снизходително се засмял Лепоя.
— И аз като пристигнах навремето, така лакомо заръчвах, ако помните. Нали е кьор-софра…
— Песня! — ревнал Гуджо. — Карай песня!… Зажаднял съм за нова песня!
Леко плеснал оцъкления Стоедин и той запял като курдисан:
— Айде мома бега, леле, низ лииивади, леле рооосни са ливади, леле, рооосни са ливадииии!… Айде момче бега, леле, с кон пооо нея, леле, иии на мома дума, леле, ииии на мома думааа…
— У бре-бре-бре-бреее!
— Наздравеее!
— Реч!… Искаме да се рече реееч!
Гуджо благосклонно се надигнал на лакът и заприказвал като пред хилядно множество.
— Деца мои!… Какво бях аз, преди да я опитам тая ми ти вълшебна мокрота? — и вдигнал паница с вино. — Изгледът ми беше от страшен по-страшен, а можех да утрепя наведнъж двамина, хайде — петима! А сега?… Сега вече мога само като замижа — да го трепя мислено целия свят! И го трепя! Сега само като замахна с мустака, мога да я обърша цялата тая гора, бре, изцяло мислено — и напълно! Ето! — замахнал с глава. — Всичко съсипах! — пиянски се умилил. — Има ли вече по-кръвник от мене под небето?… Няма и няма да има!… На, сега и нов ни човек довтаса, осинових и него! Нека ни прави смешки! Щото аз, колкото се повече смея, по го обиквам человечеството му с человечество! И толкова по ме тегли да го отърва от мъките, що се мъчи! Как? Като го утрепя цялото! И сега го обиквам, обиквам, обиквам и като го напълно обикна — ще го сбера накуп и ще го утрепя като муха!
— Бравоооо! — заревали възторжено всички. Пръвко случайно уловил невидимия Фотко, тъкмо когато опитвал да измъкне кърпицата изпод купището храна и съдове, учудено стискал въздуха и тръскал глава при всеки удар, който Фотко му нанасял в желанието си да се освободи.
— Пък аз, дружино, какво бях? — подхванал реч и Лепоя. — Един щурак, тръгнал навремето за жива вода!… Какво направи с мене тая благословена мокрота?… Скъси ми пътя!… Щото аз вече мислено я намерих тая пуста жива вода и го преправих тоя свят, както ми се хареса!… И си го прекройвам постоянната — кога и как ми хареса! На, и сега ми текна нова кройка!
— Кроиш, ама както те аз мислено изкомандувам — коварно се изкискал Кочо.
— А пък аз, дружино и драги осиновителю — тръскал глава Пръвко, — от доста време съм хванал някакъв корав въздух и го стискам, а той ме бие!…
Изревал, изпуснал „нищото“ и се хванал за носа, където го ударил невидимият Фотко.
— На тоя му за днеска стига пиене! — строго наредил Гуджо и дръпнал паницата от ръцете на Пръвко. — Песняааа! — разтърсил Стоедин и той веднага запял:
— Изпрати мама, проводиии, едничък сина Благойчооо, по чужди земи далечниии, печалба да си спечелиии, борчове тежки да платииии!…
— Бре-бре-бре-бреее! — тикнал му в ръцете пълна паница Лепоя.
— Наздррраве! — пиянски се облещил Стоедин, поднесъл паницата към устата си и тя изчезнала. Дружината го гледала смаяно и възхитено. Никой не забелязал как паницата се разбила в костения хълм, където я запратил невидимият Фотко.
— Леле! Хем пие, хем паници гълта! — с уважение възкликнал Кочо и му подал друга паница. — Я пак?… Искаш ли?
— Ааах, искам сал ей тук с вазе да живея, ааах, докле сърце се блъска у гърди! — хванал паницата Стоедин и я повдигнал към устата си. Но паницата се разплискала, а той започнал да се тътре и отдалечава седешком, прострял крака напред, защото невидимият Фотко го уловил и помъкнал към езерцето.
— Затова ли ги пощади, бре, Стоединчо! — проплакал гласът му. — Да им участвуват в срамотиите!
Навярно се спънал, станал видим, както бил проснат на тревата, защото капата му, без да я усети, се търкулнала. Надигнал се, пак хванал побратима си и го помъкнал към езерцето.
— Марш от мене! — плетел език Стоедин. — Ти няма да ме командуваш! Аз — ааааа!
— Бреее! — слисано заекнал Пръвко. — Раздвои се… и едната му половина подпухна.
— Младо — снизходително се усмихнал Гуджо. — Нали е младо, бърза всичко да покаже.
— Не виждаш ли, че тия поразници само търсят кого да пропият, бре! — опявал сърдито Фотко и мъкнел побратима си.
— Осиновителю! — опитал да се изправи Кочо. — Шишкото е отделен човек! И ни силно мрази!
Най-сетне Фотко довлякъл Стоедин до езерцето и го бухнал в жълтеникавата вонлива вода. Извадил го и повторно го бухнал.
— Леле, тая твар ще ми удави сродната душа! — изревал Лепоя.
— Не те ли е срам, бре, побратиме! — бухнал го пак Фотко. — Много бързо забрави защо дойде и накъде си тръгнал!