Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Стоедин отрезнял и зъзнел, било му много лошо. Сгърчил се, мокър и нещастен, прострял се по корем на брега, да събере сили.
— Пияница такъв! — поклатил глава Фотко. — А, после ще се разправяме.
И тръгнал към софрата, без да подозира, че вече е видим. Пристъпил внимателно, хванал ъгъла на кърпицата и спокойно я задърпал пред очите на пияната дружина. Вече почти я издърпал, когато Гуджо се опомнил и сграбчил другия й край.
— Дружино! Враг у стана наш!
— А, не бой се — успокоил го Блаже. — Аз го вече мислено така смазах, та го на нищо направих.
— Да, ама тоя път мислено няма да може — надигнал се Гуджо и ревнал към Фотко. — Стой!
— Побратимеее! — ужасено викнал Фотко, като разбрал, че е видим и отстъпил, без да пуска кърпицата. Гуджо я дръпнал и уловил политналия към него Фотко.
— Умри! — опитал да го удуши, но виното отдавна погубило силата му. — Умри… от бавна смърт!
— Не ми дишай в лицето! — яростно го ритнал Фотко.
— Напоителю и осиновителю! — окуражително ревели бившите юнаци, без да се помръднат от местата си. — Смажи тая твар шишкава!… Мислено сме с тебе и силно ти помагаме!…
А Фотко отново сритал Гуджо и опитал да се освободи.
— Леле, как ми друса главата с тия треперливи ръце, пиянището му с пиянище! Побратиме, размътва ми главата! — обърнал лице да се запази от вонливия дъх на Гуджо. — Побратиме, помооощ!…
— Хъъъ, изедох теее! — зло се опулил Гуджо.
— Пооом… — поел отровния му дъх Фотко, оцъклил се, тупнал с крак и пияно запял. — Пооом-могнало момче ябанджийче, та си къщааа дюлгери покрихааа преди кишааа, преди бела снегааа…
Гуджо, както опитвал да го удуши, започнал да му приглася. След него запригласяли и бившите юнаци.
А в това време Стоедин най-сетне се съвзел. Изправил се, потърсил вълшебния боздуган, дигнал го и тръгнал като болен. Хванал Гуджо, откъснал го от Фотко и като се пазел от дъха му, ледено процедил през зъби:
— Това от признателното человечество, което се накани да утрепеш като муха!
Хласнал го с боздугана. Гуджо политнал и се превърнал в гнил корубест дънер, приличен на човек.
После Стоедин потътрал за дрехата Фотко, бухнал го в езерцето веднъж, бухнал го дваж, тласнал го към костения скат и подритнал подире му вълшебната капа. Фотко отрезнял, бързо грабнал капата и като се гърчел и тракал със зъби, изнемощяло се покатерил на билото.
Бившите юнаци уплашено гледали Стоедин. Той прибрал падналата вълшебна кърпица и се отправил към тях.
— Стой! — заплашително викнал Пръвко. — Мислено те… — но Лепоя го блъснал в устата. — Мислено се отмислям.
— Кой беше учителят на осиновителя? И напоителя — свъсил вежди Стоедин. Кочо опитал да се скрие зад Лепоя. — Тебе триж да те удари човек, пак е малко.
Блъснал го с боздугана и го превърнал на дърво.
— Милост, момченце! — раболепно се помолил Лепоя. — Сега, нали… не казвам, че не можеш да ме фраснеш и мене… ама няма смисъл да ме правиш на дърво. Аз съм си дърво.
— Слушайте! — разритал съдовете с виното Стоедин и го разлял всичкото.
— Имате храна, докато отрезнеете. Натам — каквото си надробите, това ще сърбате.
И си тръгнал.
— Не ни взимай кърпицата, бре, момче! — изхлипал Блаже. — Да не е твоя, бре!…
— А да не е твоя? — спрял Стоедин и кораво го изгледал. — Повече глас да не чувам.
— Какво ще правиме без нея, бре, момче?
— Воля ви работете, воля ви от глад пукайте! — отсякъл Стоедин, бързо изкачил костения хълм, подхванал Фотко и двамата потънали зад билото.
— Да си строшиш нозетеее, и дветееее! — викнал Блаже.
— Гарга да ти очите изпиееее! — надвикал го Пръвко. И силно ударил Молла Реджо, който не губел време в клетви, а лакомо тъпчел уста. Това сякаш било знак — и четиримата се нахвърлили върху храната — грабели, тикали в пазви, докато върху тревата не останало нищо.
Тогава Лепоя се изправил и се огледал като вожд след сражение между труповете на своите надежди.
— Съдбо-душманке!… Защо ме на младини с перо глади, щом на старини се гласиш с кремък да ме дереш?… Зер тая ръка, дето е толко години паница държала, тепърва рало да хване?… — Дълбоко се замислил. — Няма да може.
— Не — изправил се до него Пръвко. Моллата и Блаже го последвали. Там, където лежали, тревата била жълта като под камъни.
Прегърнали се през рамене. Моллата въпросително измучал.
— Па какво друго? — въздъхнал Блаже, примижал, източил врат и запял.
— Съдбо, съдбоооо, мащехоооо… — поели и другите, отчаяно и с цяло гърло. — Стани веднъж, леле, мила майкааа, засели нииии в едно селооо, в едно селооо с девет къщи, с девет къщиии, с десет кръчмиии!