Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Не вярвам, Зорбас.
— И аз не вярвам. Но ако можеше, тогава тези хора, за които става дума, тези, дето са отказали да служат, дезертьорите да ги наречем, щяха да се върнат на земята знаеш ли като какви? Като мулета!
Той помълча, помисли, и изведнъж очите му блеснаха.
— Кой знае — рече той весело, — може би всички мулета, които виждаме днес по света, да са именно тези хора, серсемите, дето, докато са били живи, хем са били, хем не са били мъже, или хем са били, хем не са били жени. Затова са и станали мулета, затова са и толкова инат и ритат. Какво ще кажеш, твоя милост, а, началство?
— Че пипката ти не сече както трябва, Зорбас! — отвърнах аз, като се засмях. — Върви донеси сандура!
— Няма сандур тази вечер, началство, не ми се сърди. Говоря, говоря, приказвам глупости — знаеш ли защо? Защото имам големи грижи. Големи притеснения. Новата галерия, проклетницата, ще ми отвори работа. А твоя милост си седнал да ми разправяш за сандура…
И като каза това, Зорбас извади кестените от жарта, даде ми цяла шепа, напълни чашките с ракия.
— Бог доброто! — казах аз, като се чукнах с него.
— Бог злото! — поправи ме Зорбас. — Досега, с доброто, не сме прокопсали.
Изпи наведнъж течния огън и се изтегна на леглото си.
— Утре — рече той — трябва да имам много сили; ще трябва да се преборя с хиляди дяволи. Лека нощ!
На другия ден, рано-рано, Зорбас се завря в мината. Бяха прокарали вече новата галерия, в хубавия пласт, от тавана капеше вода, работниците газеха в кал.
Зорбас беше докарал още завчера греди, за да закрепи галерията; но беше неспокоен; гредите не бяха дебели колкото трябваше и с безпогрешния си инстинкт, който го караше да чувствува непосредствено, като свое тяло, целия този подземен лабиринт, той усещаше, че дървените подпори не бяха сигурни и чуваше, съвсем слаби още, недоловими за другите, някакви пропуквания, сякаш арматурата на тавана пъшкаше под тежестта.
И още нещо беше направило днес Зорбас по-неспокоен: тъкмо когато се канеше да се спусне в галерията, селският поп, поп Стефанос, мина, яхнал мулето си, на път за близкия женски манастир — за да причести една умираща калугерка. Зорбас, щом го видя, свари за щастие да плюе три пъти в пазвата си, преди попът да му заговори.
— Добър ден, отче! — отвърна той с половин уста на поздрава на попа.
И след малко додаде с тих глас:
— Махни се отпреде ми, сатана!17
Но той чувствуваше, че тези заклинания не бяха достатъчни, за да прогонят нещастието, и потъна навъсен в новата галерия.
Тежка миризма на лигнит и ацетилен; работниците бяха започнали още завчера да поставят гредите и да закрепват галерията.
Зорбас поздрави сухо, намръщен; запретна ръкави и започна работа.
Десетина работници копаеха пласта с кирки, въглища се сриваха в краката им, други работници ги натоварваха с лопати на малки ръчни колички и ги изнасяха навън.
Изведнъж Зорбас се спря; направи знак на работниците, наостри слух. Както конникът се слива с коня си, капитанът с кораба си, тъй и Зорбас се сля с мината — чувствуваше как галериите се разклоняваха като вени вътре в неговото тяло и това, което тъмната маса на планината не можеше да предугади, Зорбас го подушваше пръв, с някаква осъзната, човешка яснота.
И тъй, той беше наострил ушищата си, ослушваше се; тъкмо тогава пристигнах и аз. Сякаш имах някакво лошо предчувствие, сякаш някаква ръка ме беше подтикнала да дойда. Скочих от сън, облякох се, изхвръкнах навън, без да знам защо и накъде, но тялото ми без колебание се отправи към мината. И пристигнах там тъкмо когато Зорбас, неспокойно наострил уши, се ослушваше.
— Нищо… — каза той след малко. — Така ми се стори. Гледайте си работата, момчета!
Извърна се, забеляза ме, присви устни:
— Какво насам рано-рано, началство?
Приближи се до мен.
— Защо не се качиш горе да глътнеш малко въздух, началство? — пошушна ми той тихо. — Ще дойдеш друг път да се поразходиш.
— Какво има, Зорбас?
— Нищо… Тъй ми се стори. Видях един поп днеска, рано-рано, бягай оттук!
— Ако има опасност, не е ли срамота да избягам?
— Така е — отвърна Зорбас.
— Ти щеше ли да избягаш?
— Не.
— Тогава?
— С един аршин меря аз Зорбас — рече той раздразнено — и с друг — другите. Но щом си разбрал, че е срамота да избягаш, не си отивай; остани.
Взе чука, изправи се на пръсти и започна да кове с големи гвоздеи гредите на тавана. Откачих една ацетиленова лампа, започнах да снова нагоре-надолу из калта, разглеждах лигнитния пласт. Беше тъмнокафяв, лъскав; потънали огромни гори, минали милиони години, сдъвкала, смляла, преобразила беше земята децата си. Дърветата бяха станали въглища и Зорбас беше дошъл и ги бе открил.
17
Израз на Христос, отправен към сатаната, който се мъчел да го изкуси. В Евангелието се среща в малко по-различна форма от тази. — Б. пр.