Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Дон Хуан се изплаши за приятелите си в малкото ранчо. Щом индианците се отдалечиха от жилището му, той се измъкна и закрилян от тъмнината, тръгна натам.
Твърде скоро пламъците на горящата сграда светнаха пред него и смразиха кръвта в жилите му.
Той не спря. Не беше на кон, но бе въоръжен и се втурна безумно напред, решен да защити Росита или да умре!
След няколко минути беше пред вратата на ранчото; там за най-голям свой ужас намери припадналата старица, с разкривени, призрачни черти, озарени от пламтящия покрив. Огънят не бе стигнал още до нея, но само след няколко мига тя щеше да бъде погълната от пламъците.
Дон Хуан я извлече в градината, после се защура отчаяно около сградата, като викаше Росита.
Никой не му отговори. Само пращенето на огъня … въздишките на нощния вятър… стоновете на планинската кукумявка и воят на койотите отговориха на тревожния му зов.
Изгубил всяка надежда, той се върна към простряното тяло и коленичи да го разгледа. За негова изненада старицата беше още жива, а след като намокри устните й с вода, тя започна да идва на себе си. Беше само зашеметена от тежкия удар.
Най-после дон Хуан я взе на ръце, пое по добре познатата пътечка и се върна в своя дом с товара си и натежало сърце.
На другата сутрин случката се разчу из цялото селище и засили ужаса на жителите. Комендантът обиколи демонстративно града с доста голяма войскова част и след много шумни и безполезни приказки тръгна към посоката, в която предполагаха, че са се оттеглили индианците.
Войниците се върнаха доста преди мръкване с обичайния доклад: Los barbaros no pubimos alcauzar.
Казаха, че вървели по пътеката до Пекос, която диваците били прегазили, за да продължат към Ляно Естакадо.
Тази новина донесе известно облекчение, защото се предполагаше, че щом разбойниците са тръгнали в тази посока, грабежите им ще престанат. Отишли бяха навярно да се присъединят към останалата част от племето, която беше някъде из ония места.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
На връщане от преследването Вискара и веселите му копиеносци минаха рано привечер по горния край на долината.
Не бе минал и час, когато друга, изпрашена и уморена от пътуването конна дружина мина по същия път към селището. Всъщност това мъчно можеше да се нарече конна дружина, защото беше атахо от товарни мулета и няколко волски коли. На кон беше само един човек; по облеклото и държането му личеше, че е собственик на атахото.
Въпреки умората от дългото пътуване, въпреки праха, които покриваше коня и ездача, не беше мъчно да се разпознае кой е той. Беше Карлос, ловецът на бизони!
Дотук бе стигнал вече той по пътя си към къщи. Още пет мили по прашната пътека и ще спре пред вратата на своето скромно ранчо. А неговата стара майка и любимата му сестра ще се хвърлят в обятията му и той нежно ще ги прегърне!
Каква изненада! Те очакваха да се върне след седмици… след много седмици.
И друга изненада им носеше той! Чудесната си сполука! Великолепните мулада и карго, които бяха всъщност цяло богатство! Росита щеше да има нова рокля — и то не груба вълнена нагуа, а копринена, от истинска чуждестранна коприна и манта, и чудесни атлазени пантофки … На следващите празници щеше да бъде с прекрасни чорапи, достойна за приятеля му дон Хуан. А старата им майка ще пие чай, кафе или шоколад — каквото предпочита — вместо досегашното атоле.
Ранчото беше просто и старо — ще го събори и ще построи по-хубаво на негово място… Не, ще го остави за конюшня на коня, а до него ще построи новото. Продажбата на муладата ще му даде възможност да купи още земя и да я подреди.
Какво би му попречило да стане ранчеро, да има собствена ферма и пасбище? Много по-почтено занятие, което ще го издигне до по-високо обществено положение в селището. Нищо не му пречи… Така ще постъпи, но най-напред трябва да отиде още веднъж до платото… да посети пак приятелите си вакои, които му обещаха… Ха! Това обещание беше крайъгълният камък на всичките му надежди!
Копринената рокля за Росита, деликатесите за старата му майка, новата къща, фермата — всичко това беше приятен блян за Карлос; но той се унасяше в много по-приятен блян, който затъмняваше всички други, а надеждата за осъществяването му беше едно посещение у вакоите.
Карлос мислеше, че бедността е единствената преграда, която го разделя с Каталина. Той знаеше, че баща й, строго погледнато, не е от класата на богаташите. Вярно е, че сега беше rico; но само преди няколко години той бе беден гачупино — като самия Карлос. Всъщност някога бяха близки съседи и в ония отдавнашни дни дон Амбросио смяташе Карлос за подходящо другарче на малката Каталина.