Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Какво би могъл да има тогава против ловеца на бизони, ако той се изравни с него по богатство? Сигурно нищо — мислеше Карлос. — Ако мога да му докажа, че и аз съм rico, той ще се съгласи да се оженя за Каталина. Защо не? Моята кръв — според майка ми — не е по-лоша от тази на кой да е идалго. А ако вакоите казват истината, още едно пътуване, и Карлос, ловецът на бизони, ще разполага с толкова злато, колкото и собственикът на мини дон Амбросио.
Такива мисли се въртяха из главата му през цялото пътуване към къщи. Всеки ден … всеки час той строеше своите въздушни кули; всеки час купуваше копринена рокля на Росита, чай, кафе и шоколад на майка си … Всеки час строеше ново ранчо, купуваше ферма, показваше торби със златен прах и искаше Каталина от баща й. Chateaux en Espagne138.
[??? Mania (исп.) — наметка. Б. пр.]
Колкото повече наближаваше дома си, толкова по-ясни и по-близки изглеждаха тези видения; и лицето на ловеца сияеше от радост. А каква ужасна промяна щеше да настъпи скоро в него. Той помисли на няколко пъти да пришпори коня си и да препусне напред, да се зарадва по-скоро на горещото посрещане на майката и сестрата; но после променяше решението си.
— Не — шепнеше си той. — ще остана при атахото; така ще почувствувам по-силно победата си. Всички ще се движим в строй и ще спрем точно пред ранчото. Ще помислят, че с мене идва някой чужд човек, на когото са мулетата. Като им кажа, че са мои, те ще помислят, че като индианец съм направил набег до южните области заедно с юначните си наемници. Ха, ха, ха! — И Карлос се засмя при тази мисъл.
— Горкичката Росита! — продължаваше той. — Този път тя ще се омъжи за дон Хуан! Ще дам вече съгласието си! И по-добре ще е! Той е смел, ще може да я закриля, когато съм из прериите, при все че ми предстои само едно пътуване нататък. Още едно пътуване и вместо Карлос, ловеца на бизони, ще се именувам дон Карлос … Ха, ха, ха!
Той се засмя пак на изгледите да стане рико и да бъде наричан „дон Карлос“…
„Чудно — мислеше той, — не срещнах никого; не виждам жива душа нито нагоре, нито надолу по пътя. А пък не е късно — слънцето е още над канарата. Где ли са хората? По пътя личат пресни следи от конски копита! Ха, тук са идвали войници! Току-що са отминали нагоре! Но това не може да бъде причина да няма хора! Не виждам дори някой скитник! Ако не бяха тия следи, щях да помисля, че е била дадена тревога за индианско нападение; но аз зная много добре, че ако апахите са тръгнали да воюват, моят комендант и неговата пияна пасмина никога не биха дръзнали да се отдалечат толкова много от пресидия.“
— Има нещо необичайно наистина! Не мога да го разбера
Може би всички са отишли в града за някаква фиеста. Антонио! Слушай, момко, ти знаеш всички празници! Има ли днес някакъв празник?
— Не, господарю!
— А где са хората?
— Не мога да зная, господарю. Чудно, че не виждаме никого.
— Това мислех и аз. Не предполагаш ли, че наблизо са идвали диви индианци?
— Не, господарю… Mira! Те и следите от лансеро139 са само отпреди един час. А гдето са те, там няма индианци!
И гласът, и изражението на Антонио показаха на господаря му истинския смисъл на неговите думи, които можеха да се разберат погрешно. Той не искаше да каже, че присъствието на копиеносците би попречило на индианците да заемат местността, а тъкмо обратното. Антонио не искаше да каже: „Има ли копиеносци — няма индианци“, а „Има ли индианци — няма копиеносци“.
Карлос го разбра; и понеже си обясняваше по същия начин следите, започна да се смее.
Още не се виждаха никакви хора, а това не му се хареса. Той не бе помислил досега, че може да се е случило някакво нещастие с близките му, но пътеката изглеждаше много безлюдна и като че не го посрещаше с радост.
Колкото повече наближаваше, толкова повече някаква непреодолима скръб се промъкваше в съзнанието му и го обзе напълно, тъй че той не можеше вече да се освободи от нея.
Не бе минал още покрай никакво жилище. Нямаше жилища преди неговото ранчо, което, както вече казахме, беше в най-долния край на долината. Но хората пасяха стадата си много по-надалеко и по това време обикновено подкарваха добитъка към къщи. А сега нямаше нито добитък, нито пастири.
Ливадите от двете страни, гдето обикновено пасеше добитъкът, бяха пусти. Какво значеше това?
Докато гледаше тия неща, обзе го неопределено чувство на безпокойство и тревога; това чувство се засили, когато стигна до завоя към собственото си ранчо.
Най-после тръгна по отклонението от главния път и като отмина горичките от вечнозелени дъбове, зърна къщата си. Той дръпна почти несъзнателно поводите така, че конят се изправи на задните си крака. Карлос загледа от седлото с широко отворени очи!
138
Chateaux en Espagne (фр.) — замъци в Испания; тоест въображаеми, несъществуващи неща. Б. пр.
139
Lanceros (исп.) — конни копиеносци. Б. пр.