Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

— Горкичката Росита! — продължаваше той. — Този път тя ще се омъжи за дон Хуан! Ще дам вече съгласието си! И по-добре ще е! Той е смел, ще може да я закриля, когато съм из прериите, при все че ми предстои само едно пътуване нататък. Още едно пътуване и вместо Карлос, ловеца на бизони, ще се именувам дон Карлос … Ха, ха, ха!

Той се засмя пак на изгледите да стане рико и да бъде наричан „дон Карлос“…

„Чудно — мислеше той, — не срещнах никого; не виждам жива душа нито нагоре, нито надолу по пътя. А пък не е късно — слънцето е още над канарата. Где ли са хората? По пътя личат пресни следи от конски копита! Ха, тук са идвали войници! Току-що са отминали нагоре! Но това не може да бъде причина да няма хора! Не виждам дори някой скитник! Ако не бяха тия следи, щях да помисля, че е била дадена тревога за индианско нападение; но аз зная много добре, че ако апахите са тръгнали да воюват, моят комендант и неговата пияна пасмина никога не биха дръзнали да се отдалечат толкова много от пресидия.“

— Има нещо необичайно наистина! Не мога да го разбера

Може би всички са отишли в града за някаква фиеста. Антонио! Слушай, момко, ти знаеш всички празници! Има ли днес някакъв празник?

— Не, господарю!

— А где са хората?

— Не мога да зная, господарю. Чудно, че не виждаме никого.

— Това мислех и аз. Не предполагаш ли, че наблизо са идвали диви индианци?

— Не, господарю… Mira! Те и следите от лансеро139 са само отпреди един час. А гдето са те, там няма индианци!

И гласът, и изражението на Антонио показаха на господаря му истинския смисъл на неговите думи, които можеха да се разберат погрешно. Той не искаше да каже, че присъствието на копиеносците би попречило на индианците да заемат местността, а тъкмо обратното. Антонио не искаше да каже: „Има ли копиеносци — няма индианци“, а „Има ли индианци — няма копиеносци“.

Карлос го разбра; и понеже си обясняваше по същия начин следите, започна да се смее.

Още не се виждаха никакви хора, а това не му се хареса. Той не бе помислил досега, че може да се е случило някакво нещастие с близките му, но пътеката изглеждаше много безлюдна и като че не го посрещаше с радост.

Колкото повече наближаваше, толкова повече някаква непреодолима скръб се промъкваше в съзнанието му и го обзе напълно, тъй че той не можеше вече да се освободи от нея.

Не бе минал още покрай никакво жилище. Нямаше жилища преди неговото ранчо, което, както вече казахме, беше в най-долния край на долината. Но хората пасяха стадата си много по-надалеко и по това време обикновено подкарваха добитъка към къщи. А сега нямаше нито добитък, нито пастири.

Ливадите от двете страни, гдето обикновено пасеше добитъкът, бяха пусти. Какво значеше това?

Докато гледаше тия неща, обзе го неопределено чувство на безпокойство и тревога; това чувство се засили, когато стигна до завоя към собственото си ранчо.

Най-после тръгна по отклонението от главния път и като отмина горичките от вечнозелени дъбове, зърна къщата си. Той дръпна почти несъзнателно поводите така, че конят се изправи на задните си крака. Карлос загледа от седлото с широко отворени очи!