Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Дори и тютюн не.
— Таксито ти е долу — каза Хенри.
— Кое?
— Откога забогатя толкова? — запита Фани, поруменяла, с блеснал поглед. Прекарали бяхме два прелестни часа с Моцарт и дори въздухът около грамадната жена бе лъчезарен. — Е?
— Да, откога забогатях чак толкова… — започнах, но млъкнах, защото Хенри от коридора поклати глава: мълчи. Вдигна предупредително пръст към устните си.
— Приятелят ти — каза. — Някакъв твой приятел, шофьор на такси, от Венеция. Разбра ли?
— Разбрах — отвърнах учудено. — Щом казваш.
— А, да, и това. То е за Фани. Пиетро я праща. Долу при него едва побирал своите твари.
Подаде ми едър, мъркащ, шарен котарак.
Взех и отнесох милия товар на Фани, която също замърка, като пое животното.
— О, боже! — възкликна, възторгната от Моцарт и от котарака. — Какъв прелестен котак, каква прелест!
Хенри й кимна, кимна и на мен и пое нататък по коридора.
Отидох да прегърна Фани на сбогуване.
— Слушай, слушай му мотора — ахкаше тя, докато вдигаше котарака да го целуне.
— Заключвай си вратата, Фани — казах.
— Какво? — попита тя. — Какво?
Когато слязох долу, заварих Хенри все още затаен и тъмното, полускрит до стената.
— За бога, Хенри, какво правиш?
— Ослушвам се — отвърна.
— Но в какво?
— В къщата, в мястото. Ш-т. Тихо. Ето!
Бастунът му се вдигна и като антена се насочи край стената.
— Там. Ти… чуваш ли?
Далече нататък полъхна вятър. Далече нататък бриз плъзна в мрака. Гредите пропукаха. Чух някой да диша. Проскърца врата.
— Нищо не чувам.
— Защото се напрягаш. Недей. Отпусни се. Просто слушай. Ето.
Ослушах се и гръбнакът ми се вледени.
— Някой в къщата — прошепна Хенри. — Не е оттук. Владее ме това чувство. Не съм глупак. Някой там горе броди наоколо с лоши помисли.
— Не е възможно, Хенри.
— Е — прошепна той. — Слепец ти го казва. Има чужд човек. Хенри знае. Ако не ме слушаш, ще паднеш по стълбите или…
Ще се удавиш във ваната, помислих. Ала казах само:
— Цялата нощ ли ще стоиш тук?
— Някой трябва да бди.
И то слепец ли, запитах се.
Отгатна мислите ми. Кимна.
— Старият Хенри, защо не. А сега тръгвай. Един голям благоуханен дюзенбърг е пред вратата. Не е такси. Излъгах. Кой ли идва да те прибере толкова късно, познаваш ли човек с такава скъпа кола?
— Ни един.
— Заминавай. Ще имам грижата за Фани. Но кой ще се грижи сега за Джими, като и Сам…
Забързах от едната нощ към другата.
— А, и още нещо.
Спрях. Хенри каза:
— Какви бяха лошите вести, с които дойде тази вечер, но не ги каза? Нито на мен. Нито на Фани.
Ахнах.
— Как разбра?
Помислих за старицата, потъваща в речното ложе, безмълвна в чаршафите, невидима. Помислих за Кейл, капака на пианото, затръшнат върху кленоволистите му пръсти.
— Макар че дъвчеше ментова дъвка — обясни Хенри основателно, — дъхът ти, млади господине, лъхаше на кисело. Което означава, че храносмилането ти не е в ред. Което означава злополучен ден за писатели, побягнали от брега към сушата, изтръгнати от своя корен.
— Денят бе лош за всички, Хенри.
— Аз още не съм спокоен. — Хенри се изпъчи и размаха бастуна към здрачните коридори, където електрическите крушки гаснеха една по една и душите се отпускаха в сън.
— Хенри Хрътката. Хайде сега — бягай!
Излязох от вратата и се упътих към нещо, което не само ухаеше, но и приличаше на лимузина дюзенбърг, модел 1928.
Бе лимузината на Констанс Ратиган.
Дълга, лъскава и прекрасна като скъпа витрина от нюйоркското Пето авеню, озовала се като по чудо в бедните покрайнини на Лос Анжелис.
Задната врата зееше отворена. Шофьорът седеше пред кормилото, нахлупил фуражка, вперил очи напред. Не ме и погледна. Опитах се да привлека вниманието му, но лимузината ме чакаше, моторът бръмчеше и аз го бавех.
За пръв път щях да вляза в такава кола.
А може би и за последен.
Скочих вътре.
Докато седна, лимузината се измъкна безшумно като боа от ръба на тротоара. Задната врата се тръшна след мен и още преди първата пресечка бяхме вдигнали шейсет мили. По хълма Темпъл се изкачихме със седемдесет и пет. Уловихме зелената вълна на светофарите до Върмънт, оттам завихме към Уилшир и кой знае защо, се озовахме чак до Уестуд — най-вероятно заради красивата гледка.
Мъдрех се на задната седалка като Робърт Армстронг в скута на Кинг Конг, хем наперен, хем замаян, защото знаех закъде съм тръгнал, ала не разбирах с какво съм заслужил всичкото това.
След туй си припомних някои вечери, когато, отивайки при Фани, бях долавял този същия дъх на парфюм „Шанел“, на кожена тапицерия и на парижки нощи пред нейната врата. Констанс Ратиган си бе тръгнала оттам миг преди мене. Разминавахме се на косъм-два от норка и на полъх от коняк „Гранд Марние“.