Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
— Трябва да стана жрец.
Тогава Скира изрече:
— Не ставай жрец. Остави на поклонниците на вашия Тангра, а и на християните и мохамеданите да мислят, че светът е създаден и върви според промисъла на боговете. Остави ги да вярват, че всяко нещо е на мястото си и че всеки човек има какво да свърши. Това е измама за страхливци, които не смеят да погледнат правдата в очите. Защото битието на света — това е игра. Светът възниква, бори се и загива по прищявката на случая. Не по мъдри закони, а според падането на зара. Сине на хана, хвърли и ти своя зар. Играй заедно с боговете.
И тъй като Аспарух мълчеше, още повече стреснат от страстта в словата и гласа на Скира, то Скира като че ли доби смелост и каза:
— Баща ти беше като цар в Константинопол, ти ще го надминеш. Когато тълпите се връщаха от хиподрума, те викаха името на баща ти: „Кубрат! Кубрат!“, защото никой не можеше да води колесницата като Кубрат и никой не можеше да плати конете му. И най-хубавите жени на Константинопол му отваряха нощем вратите на гинекея си…
И Скира млъкна, защото видя в очите на Аспарух вече не удивление, а като че ли жал. И сведе очи.
Да, той — Скира, не говореше с гласа на пратеника на великата ромейска империя. И като млъкна, Скира не можа да си обясни защо говори така. От него се отдели някакъв втори човек, когото Скира почти не познаваше, и този човек се молеше на едно момче. И останалата част на Скира, която се владееше, сякаш се вкамени и се изчерви от срам. Но изведнъж Скира разбра, че не презира и не мрази тая своя позорна част, която се молеше на Аспарух. Той я усети като свое дете, което се откъсва от баща си и прави пакости, а бащата стои на място, владее се, пълен е с горчивина, но пак обича детето. Какво имаше в Аспарух, та го накара да се моли, за да го види до себе си в Константинопол? И защо извиняваше позора си на императорски пратеник? Кое беше по-силно от достойнството му на ромей и на войник?
Аспарух се направи, че не е чул последните думи на Скира и неочаквано го запита:
— Тебе нрави ли ти се славянският княз?
Скира се усмихна и в усмивката му пролича горчивината, която още не беше се утаила след последните му глупави думи. И Скира каза:
— Един императорски пратеник не може да преценява хората като обикновен човек. Те не могат да му се нравят или да не му се нравят. Те са или врагове, или приятели — вредни или полезни.
Но Аспарух му каза:
— Не е така. Човек може да харесва и врага си — така казва баща ми. Когато първия ден ви срещнах двамата, помислих си колко различни хора сте и как случаят ви е събрал.
И той се наведе, взе подареното седло и го подаде на Скира. И Скира каза:
— Аз съм римлянин, а князът е славянин. И аз съм почти на шестдесет лета, а той е на тридесет и пет.
Аспарух каза:
— Не, не е това. Ти се гордееш с това, което си, но мислиш, че твоят баща е бил по-голям военачалник от тебе. И ти си чул, че твоят баща е хвалел дядо ти, който е бил още по-голям военачалник. И колкото се отива по-надалече в миналото, хората стават за тебе по-едри и по-достойни за хвалба. Това говориш ти. А славянинът е сигурен, че неговият син ще бъде по-добър от него и че внукът му ще бъде по-силен от сина му. Той вярва, че потомците му и всички славяни ще бъдат по-добри и по-силни утре — той е като дете, което се радва, че ще порасне.
И Скира застана като поразен със седлото в ръце, защото не очакваше младият Аспарух да е толкова проницателен, а досега само беше гледал колко е хубаво лицето му и колко е силно тялото му. И Скира беше принуден да се защити и да каже:
— Млади човече, всеки от изминалите дни, когато още не сме живели, прилича на гроздово зърно, пронизано от слънцето. И тия дни миналото ги е стъпкало, историята ги е стъпкала, та ги е превърнала във виното на спомените. И това вино опиянява всеки, който го вдигне до устните си. Не обичам да пия младото вино на предишната есен. И нима ти няма да признаеш, че старото вино е по-добро?
Аспарух поклати глава и каза:
— Ала старото вино вкисва, Алексис Скира — ако говорим с иносказания. Не зная къде е правдата — дали в тебе, или в славянина. Наистина, не мога да си представя по-добър хан от Кубрат, а той казва, че Моходу Хеу е бил по-силен от него. Но ако е вървяло все така, то преди хиляди години хората е трябвало да подпират с чело небето. А ти знаеш, че не е така. И ако сме ставали все по-слаби, сега нямаше да се виждаме върху земята. И аз не искам да е така. Ела пак, когато поискаш, моята шатра е отворена за теб.
И Скира излезе в нощта и погледна звездното небе. И си призна, че това седло ще бъде скъпо за него.
А като си легна, Земела вече спеше или се преструваше, че спи. И Скира си припомни дума по дума целия разговор с Аспарух, и се кореше, и се удивляваше на себе си. Но и твърде не се удивляваше. После, като слушаше дишането на Земела, спомни си за княз Слав и си спомни как неочаквано Аспарух заговори за княза. И преди да заспи, Скира започна да си повтаря наум: „Аспарух и Слав… Аспарух — Слав… Аспарух против Слав…“ Дали Аспарух не усещаше Слав като съперник? И защо? И дали Скира не можеше да спечели нещо от това?