Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И кой знае защо, Аспарух си припомни сияйния поглед на пленничката Земела — и се почуди как Севар бе имал дързостта да си представи, че тази жена, родена за шатрата на хан, ще брои залъците в тези окъсани шатри.
А сърцето на Аспарух се сви, като видя раболепие в очите и гърба на Севаровия баща, и още повече му домъчня, като видя, че Севар се срамува за баща си. Но не можеше Аспарух да слезе от коня, да се поклони на обеднелия вокиловец и да му рече: „Татко, защо ми се кланяш? Някога моята дреха имаше повече кръпки от твоята.“ Да, Аспарух още не беше събрал силата да казва каквото мисли. И само светло и смутено се усмихваше на вокиловеца.
Но най го заболя, когато донесоха димящото блюдо с дроб на жребче и Аспарух видя гордост в очите на Севар, че родът му може да посрещне госта си както подобава на истински конници. А трябваше да му каже, че не бива да яде месо на кон и трябваше да изтърпи предателския блясък на влага в Севаровите очи. Тогава — колкото можа — Аспарух разказа за оня далечен ден, в който получи името си. И разказа — колкото му стигна смелостта — за теглата и бедността на момчето Марал.
И като яздеха назад, на Аспарух се стори, че Севар държи стремето си по-близо до неговото стреме.
Тъй Севар тръгна да язди редом с Аспарух — и вървя до смърт с него.
4.
След това Скира поиска да се срещне с Аспарух, защото видя колко близо до сърцето на стария хан седи третият му син. А и още в Константинопол бе научил, че Аспарух е любимият син на хана. Ромеите знаеха да броят дребни медни оболи, когато събираха данъци, но и умееха да дават тежки жълти номизми с пълни шепи, когато плащаха подкупи и доноси. И ромейско злато лепнеше по пръстите на някои от Кубратовите хора.
Тогава Скира заизбира измежду даровете, които носеше с конски товари, та избра един златен шлем с къса конска грива, която падаше назад. И Скира обичаше да пипа скъпите дарове, приготвени за варварите — и сам ги беше избрал от императорската хазна. И шлемът беше не позлатен, ами целият златен, и Скира провери да няма някъде по него име или посвещение и да не би да се разбира по нещо, че шлемът е бил носен. Но шлемът беше нов.
А да се срещне Аспарух не беше нито трудно, нито лесно. Лесно беше, защото той имаше само три десетки свита и пред шатрата му не пазеха стражи. И все пак не беше лесно, защото Аспарух, кажи-речи, през целия ден беше с баща си, а нощем спеше в шатрата му. Но Кубрат от време на време спеше в шатрите на жените си и всяка нова луна по обичай трябваше да ходи при първата си жена, барсалката, която макар и вече стара, искаше да вижда хана в шатрата си. Тогава Аспарух се връщаше в своята шатра.
Скира предупреди — и му казаха, че Аспарух го чака. И ето — Скира вдигна кожената завеса на Аспаруховата шатра и влезе. А навън беше нощ и в средата на шатрата гореше огън, и вляво и вдясно върху пръта на шатрата висяха бронзови светилници. Пред огъня стоеше Аспарух и се усмихваше. А се усмихваше като човек, който се смущава, но не се срамува от смущението си, и като човек, който не знае какво да каже, но държи сърцето си отворено за чуждите слова.
Скира се поклони и каза:
— Поздрав, княже.
А дълго беше мислил върху първите си думи и как да се обърне към Аспарух. И Аспарух спря да се усмихва, и Скира видя, че Аспарух се е усмихвал не с устни, а с очи и с незнайно каква светлина, която огряваше лицето му. И Аспарух каза:
— Здрав ли си? Добре ли си? Получи ли всичко, което ти трябва? Добре ли са хората, които са с тебе, и добре ли са тия, които остави в твоята земя?
И Скира знаеше, че това са думи, които са казвани хиляди пъти, но видя, че Аспарух ги казва от сърце и наистина той, Скира, не е за Аспарух пратеник на императора, а жив човек, комуто Аспарух иска да помогне. Защото Аспарух беше свикнал да идват при него с молба и за помощ.
Скира подаде златния шлем на Аспарух и му каза:
— Княже, вземи, това е дар от императора… и от мене… Аз го избрах.
Аспарух пое шлема и като се отдръпна крачка встрани, за да се приближи до светилника, почна да разглежда шлема. А Скира гледаше Аспарух.
Скира обичаше хубавите мъже и затова сам избра хората от свитата си — не за да смае болгарите с мъжествеността на ромейските войници, а защото искаше да се радва на мъжка хубост около себе си. Но и най-хубавите мъже от свитата му щяха да приличат редом с Аспарух на питомна котка до млад барс. Скира гледаше как дългите гъвкави пръсти на Аспарух обгръщат и милват шлема и си помисли, че така той — Скира, би държал между ръцете си някоя глава на кърмаче. Видя как се протегна дългата силна ръка и поднесе вляво, вдясно, нагоре към потона и надолу към земята златния шлем, и навсякъде ръката задържаше шлема за миг и Аспарух го оглеждаше. И Скира разбра, че Аспарух търси място къде да остави шлема. А накрая Аспарух леко постави шлема върху рогата на дива коза, закрепени върху прът на шатрата. Всяко движение на Аспарух беше бързо и плавно, по-бързо и по-плавно, отколкото у другите хора, но Аспарух дори не знаеше това. И като погледна отстрани шлема, който отливаше жълти отблясъци до пламъка на светилника, Аспарух обърна лице към Скира, усмихна се и му каза: