Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И Аспарух докосна баща си по лакътя и хан Кубрат му се усмихна. И Аспарух каза:
— Ако конят не може да остане в нашата степ, не може ли да остане кръвта му? Не си ли спомняте как е запазен родът на моя кон — от кръвта на Абд ар Рахмановия жребец?
И Кубрат се обърна към Терес и му каза:
— Чужденецо, нека твоят кон покрие една или десет наши кобили. Ти не можеш да скъпиш семето на такъв кон, който е дар от боговете. Защото добрите богове винаги са искали светът да бъде по-хубав, а такива коне са украшение на света.
И Терес се замисли. И чак сега хан Кубрат и хората му се загледаха в коняря, защото от него зависеше дали в степта щяха да ходят синовете на този бял жребец. И пак не го видяха — само жрецът срещна погледа на Тересовите очи и се стресна. И каза на Кубрат:
— Ние гледаме коня, а не гледаме коняря.
И Кубрат също се загледа в Терес.
А беше Терес също така красив и също така странен като жребеца. И както се виждаше, че конят е от стара и единствена раса, тъй се виждаше, че човекът е от старо и само за себе си племе, което не прилича на другите. Кожата на Терес беше смугла, косите черни, очите зелени. И както очертанията на коня сякаш бяха ваяни от боговете, така и лицето на тракиеца беше като че ли изваяно от велик ваятел. И в това лице имаше черти и от лъв, и от козел, и от орел. А ноздрите му бяха малко по-широки, отколкото трябва — и устните му, и веждите му по-дебели, и очите по-едри. Пък брадата му висеше на дребни колелца и косата му стърчеше на остри кичури като рога.
И жрецът се чудеше как тази обикновена дреха на обикновен коняр стои на такъв мъж като Терес така, сякаш се е родил в нея. А беше облечен Терес в дрехите на тракийски пастир — с тесни вълнени гащи, кожени ботуши, риза до коленете и вълнена наметка с качулка, тъкана на ивици от тъмна и светла вълна. И толкова плътна беше тази тъкан, че в нея можеше да се носи вода. Ала щеше да дойде време, когато жрецът щеше да види Терес, облечен в дрехи на жрец и в дрехи на воин — и Терес като че ли щеше да е роден жрец и войник. Малцина бяха останали траките, та не можеха да загубят кръв за пастир, жрец и войник, а ги бяха слели в един-единствен човек.
Терес долови погледа на жреца и му отвърна. И двата погледа се опряха като дланите на двама борци, които мерят силата си. Жрецът на Великия конник пръв отведе погледа си — не защото отстъпи, а защото не биваше тъй втренчено да се гледа човек, дошъл като гост. И жрецът прошепна на Кубрат:
— Ако жребецът е царски, този човек е цар… или жрец.
А Терес каза:
— Велики хане, нека бъде така, както ти каза. Доведете кобилата.
И Кубрат се обърна към Аспарух и му каза:
— Сине, отиди и намери кобила, ала такава, на която се знае родословието до девето коляно. Ти знаеш.
6.
След това сватбата на двеста и седемдесетия жребец от коляното на цар Резовите коне с кобилата Серах, която имаше девет имена на отци и праотци след своето име — тази сватба стана на могилата с Каменния истукан. А се избра тази могила, защото само така можеха да видят сватбата хилядите конници, търговци и всякакви други люде, които бяха събрани около Кубратовия стан. И те се събраха около могилата — отделно тумените на трите племена и отделно хората без оръжие. И съвсем настрана стояха жените, колкото ги имаше, защото и те искаха да гледат сватбата.
И най-напред изпратиха Кубратовата бяла кобила на върха на могилата. И всички я видяха очертана на синьото небе. После пуснаха жребеца Алтъй — златния кон на Аспарух, ала не за да я покрие, а за да разбере дали кобилата е готова да приеме жених. Такъв кон се нарича „клетникът“ и наистина е за жалене. А избраха Алтъй, защото беше нежен жребец и не хапеше, и не осакатяваше кобилите като някои бесни жребци.
И кобилата не само беше готова да приеме жребеца, ами сама зацвили и затича насреща му. И тъкмо Алтъй изви лък и се приготви да пусне стрела — и четирима здрави мъже го хванаха, а той ги влечеше по тревата. И конниците от тумена на оногурите викаха:
— Пуснете го, пуснете го.
А конниците от другите тумени свиреха с рогове и с уста. Тогава на върха на могилата — и той изписан на синьото небе — застана жребецът на Рез. Терес го пусна и коленичи при скутите на Истукана.
Тихо беше — само над степта се носеше пронизителното цвилене на измамения Алтъй. И не цвилеше той яростно, а жаловито, и сърцето на Аспарух се сви, защото така прилича да цвили кобила, но не жребец.
И кобилата приклекна под тежестта на жребеца и жените в подножието на могилата покриха лица, а мъжете мълчаха. И когато жребецът се отдели от кобилата, над степта се разнесе тържествуващ вик, сякаш тумените спечелиха битка.